Мравки — вложители, Мравки — пътешественици, Мравки контрольори, Мравки — пазачи, Мравки — счетоводители, Мравки — войници (бригадите, командувани от Ел Сикарио)… именно Макартър измисля термина. Хрумва му съвсем спонтанно, докато излага замислите си пред хората от Картела, „там“. Защо Мравки? Опитва се да възстанови направената асоциация: припомнил си е един по-скоро посредствен филм е Чарлтън Хестън и с една фантастична червенокоса мадама, в който става въпрос за марабунта, за онова ненадейно нашествие на мравки в Амазония, които връхлитат с милиарди и унищожават всичко по пътя си, без да се намери сила, която да ги спре.
„Марабунта“ — сравнението се харесва. И се раждат Мравките.
Прозорците и на трите стаи на двайсет и четвъртия етаж на хотел „Хилтън“ в Куала Лумпур гледаха към един хиподрум, отвъд който се гънеха синкави хълмове. Където може би щъкаха тигри. Ако тигрите изобщо могат да щъкат.
Зенаид не беше наясно по този въпрос. Бе виждала тигри единствено на кино или по телевизията. Същото се отнасяше и до Малайзия, чието местоположение до завчера, ако случайно я бяха попитали, би определила някъде в южния край на Индийския полуостров. Да де, ама не. Разликата беше някъде от порядъка на две-три хиляди километра, ако се вярваше на картите в самолета.
Гръм и мълнии! Аз съм в Малайзия!
Едва не скочи от леглото, но навреме си спомни, че е гола, и изчака прислужникът на етажа да й донесе кафето.
Голямо пътуване му бяха ударили от Ню Йорк дотук. Изпи кафето, отвори голямата остъклена врата, излезе на балкона и тутакси я връхлетя жегата. Вече не беше сутрин; ако се съдеше по слънцето, вероятно бе някъде към пет-шест следобед. Ако не и по-късно. Но кой ден? На вратата се почука. Отиде да отвори. Алекс Дьошарм.
— Честита Нова година! — ухили се журналистът. — И благодаря за подаръка.
— Какъв подарък?
— Ами че ти си чисто гола.
— Извинявай.
— Бога ми, наистина няма защо!
Тя припряно намъкна един пеньоар.
— Кой ден сме днес?
— Първи януари. И не ми излизай друг път с тоя номер, ако обичаш. На моите години това може да ме довърши.
— Каква е часовата разлика?
— Дванайсет часа. Когато в петък вечерта излетяхме от „Кенеди“, тук е било девет сутринта. А сега е почти пет следобед и вече се мръква.
Отново се почука. Този път беше Лавиолет, пременен в бански на цветчета.
— Честита Нова година, Зенаид!
Не успя да избегне прегръдката му, комбинирана с мощна целувка, която я запрати на леглото.
Ако Алекс не ни гледаше, изнасилването ми беше в кърпа вързано, особено както съм замаяна. Странно как този климат… Добре де, както и да е.
— Престани, Лавиолет. Достатъчно ми честити Новата година. Освен това вониш на хлор.
Обясни й, че се бил изкъпал в басейна. Ами да, станал преди сума ти време. Алекс също. Двамата чудесно си отспали в самолета. Зенаид взе душ и на излизане от банята ги видя настанени пред закуска за шестима, четири порции от която бяха предназначени за Лавиолет. Беше гладна и за момента не обърна внимание на вестника, поставен така, че статията и снимката да се набият веднага на очи. Найсетне погледът й попадна върху заглавието и тя попита:
— Къде изнамерихте това, Алекс?
— Чисто и просто в сутрешния вестник. Изобщо не ми се е налагало да го търся.
Тя остави ананаса си и се вторачи в снимката.
— Кой от всичките е? До един си приличат.
— Третият от дясно на ляво.
— Снимката е много неясна. Дори и собствената му майка не би го познала. Какво има на главата си?
— Нещо като тюрбан.
Заглавието съобщаваше, че Лакомника е внесъл половин милион долара във фонда за защита на природата в Малайзия. „Прословутият Лакомник“, бяха точните думи.
— Да знаеш случайно как се потопяват джонки?
— Осведомих се — каза Алекс. — Снимката и интервюто са били направени завчера в Малака. Но джонката вече е отплавала; на север, доколкото разбрах. Щяла да продължи покрай малайското крайбрежие до остров Пенанг. А може би и по-нататък. Гантри споменал бегло Пхукет, в Тайланд. Това също е остров. Там е работата обаче, че Лакомника може да отиде, където си поиска в района, разположен между Индия и Австралия. Разправят, че понякога изчезвал със седмици, след което се появявал там, където най-малко го очаквали.