— Какво правиш тук, Лавиолет?
— Чаках те.
— Така или иначе, щяхме да се срещнем на гемията.
— Вече няма гемия, Чарли замина — уведоми я той със спокойствието, присъщо му извън моментите, в които ставаше жертва на сексуалните си щения.
— Как така замина? Ти беше ли наел гемията, или не? Та ти му плати!
Чарли върнал парите и обяснил, че в действителност гемията не му принадлежала и че истинският й собственик го викал по спешност.
— Ще намерим друг кораб — успокои я Лавиолет. — Няма място за притеснение. Намираме се на остров, в края на краищата, така че кораби колкото щеш.
Обиколиха цялото крайбрежие. Няма кораб. Или най-рано утре. Няма кораб за Ко Ланта — много далече. Няма кораб, защото мотор съвсем счупен. Няма кораб, защото тъща на мене много болна, вие дойде пак, като умре, моля.
— Лавиолет, имаш ли същото впечатление, което имам и аз?
— Да, че някой ни пречи. На всичкото отгоре си правят майтап с нас.
Няма кораб, защото…
— Да, това начин.
Мъжът товареше бамбукови кошове в някакво подобие на дълга и тясна пирога, която сигурно се движеше и с платна, но си имаше и малък мотор, странно забучен в единия край на солиден триметров прът.
— Което ще рече?
— Има кораб. Заминава сега.
Да ме вземат мътните, ако се кача на това чудо!, помисли си Зенаид. И дума да не става! Искам истински кораб. Едва не се просна възнак, когато пирогата с пълна скорост се стрелна напред.
— Лавиолет, направи нещо!
— Искахме кораб, ето ни кораб. Все си недоволна.
Лавиолет собственоръчно я бе вдигнал от земята и настанил на нещо като пейка за гребците, в която тя, истински ужасена, побърза да се вкопчи с всички сили. Пирогата скоро остави вляво зад себе си малкия нос, на който се намираше Изследователският център по морска биология.
При всички други обстоятелства Зенаид със сигурност би направила връзката, ала сега се задоволи просто да се вторачи в носа на пирогата, която цепеше като нож тюркоазносините морски води. Падна нощ, но достатъчно ясна, за да не намалят скоростта. Тук-там ненадейно се очертаваха контурите на странни островоподобни скали или пък на малки островчета с разкошни плажове, чийто бял пясък искреше на лунната светлина. В момента се носеха покрай колосални кървавочервени стени, които според картата на Зенаид не би трябвало да се намират тук. В тях от време на време се разкриваха пустинни тесни заливчета, обградени с внушителни канари.
— Не отиваме в Ко Ланта, Лавиолет. Този тип ни разправя небивалици.
— Много си нервна, Зенаид. Като разходка е много приятно. На мен ми харесва.
Нещо не се връзва, каза си тя. Ко Ланта се намираше на седемдесет-осемдесет километра от Пхукет; и никой не можеше да я убеди, че с лодка подобно разстояние се изминава за времето, което би отнело на едно такси. Да не говорим за външността на кормчията!
— Не, ама ти видя ли му мутрата, Лавиолет? Прилича на мошеник. Или на пират. Ще ни вкара в някакъв капан, помни ми думата!
— Ами че той тежи четирийсет кила, Зенаид. Бих могъл да го смачкам с два пръста, защо се притесняваш?
Нощта ставаше все по-непрогледна и водната повърхност все по-гладка, но същевременно и по-тъмна. Безпокойството на Зенаид нарастваше с всяка изминала минута и изключителното спокойствие на Лавиолет не й беше от никаква полза. Пирогата внезапно намали ход и настъпи пълна тишина, докато навлизаха в един толкова тесен проток, че ако разпереха ръце, биха могли почти да докоснат обграждащите го скални стени. Сега пирогата се плъзгаше по инерция с едва доловимо шипене.
— Я гледай!…
Странни червени, сини, зелени и жълти отблясъци играеха по лицето на Лавиолет, който се беше облещил от изумление. Зенаид се обърна на пейката си и дъхът й секна при разкрилата се гледка. Намираха се в обширен залив с формата на циркус, заобиколен от почти стометрови отвесни скали. По скалите блещукаха разноцветни бенгалски огньове и изпълваха неподвижния нощен въздух с червено-синьозелено-жълти димни завеси. Самото море се виждаше ясно като посред бял ден. Мощни прожектори осветяваха кораловото дъно и пъстроцветното гъмжило от всевъзможни морски твари. Джонката, която изглеждаше огромна, стоеше в самия център на залива. За миг тя се очерта на фона на огньовете, наподобявайки с двурогия си катраненочерен силует колосален паяк, после на свой ред светна цялата в истинска феерия от разноцветни лампички, окачени по фалшбордовете, мачтите, ноковете, кърмата и шпила на бака: