— А какво знаете за мен?
— О, доста неща! — възкликна той все така нехайно. — Датата и мястото на раждане, имената на родителите ви, както и това на дядо ви, който ви е отгледал. Знам също къде сте следвали, къде сте работили и каква заплата сте получавали. Освен това съм в течение на рекорда ви на осемстотин метра, на брака ви с Лари Елиът и, естествено, на развода ви. Известно ми е за кратковременния ви престой първо при Кац, след това в отдела на Марти Кан, както и за сегашния ви статут на пълномощник в банката „Кесъл“ в Милуоки, макар че в момента сте в отпуск, който впрочем би могъл доста да се удължи. Иначе нищо друго. Освен може би това.
Той взе от тиковата маса един плик и извади от него няколко снимки. На тях тя бе заснета последователно в псевдоиталианския ресторант на хотел „Хилтън“ в Куала Лумпур и до басейна в хотела в Пенанг, където двамата с Алекс бяха обядвали, докато Лавиолет водеше преговори по наемането на гемията на Чарли. Фотографът шпионин бе успял да хване дори момента, в който закопчалката на сутиена й стачкуваше.
— Трябва да призная — отбеляза невъзмутимо Гантри, — че тези снимки спомогнаха много, за да ме убедят в необходимостта да ме намерите на всяка цена.
Той седна на свой ред, протегна голите си крака и разпери пръсти. От доста време насам от високоговорителите на джонката вече не се лееше „Чучулигата“, а тиха нежна музика.
— Мога ли да ви наричам Зенаид?
— Не.
— Добре, госпожо Ганьон. Ще се преоблечем за вечеря, разбира се, но за никъде не бързаме. Не се безпокойте за куфара си, той пристигна на борда, преди вас. Освен това тук имаме вечерни облекла за дами, макар че се питам дали ще се намери нещо по ваша мярка. Сигурна ли сте, че не искате да пийнете нещо?
— Абсолютно.
В действителност умираше от жажда: От пътуването с пирогата гърлото й беше съвсем пресъхнало.
Лакомника се усмихна и даде някаква заповед. Даде я на непознат език и без да повишава глас на невидим прислужник. Някъде отзад долиташе смях. Оня глупак Лавиолет, изглежда, се забавляваше чудесно в компанията на трите красиви жени, които Зенаид забеляза още с качването си на борда.
— А сега ще ми кажете ли защо сте тук? — попита Гантри.
Един прислужник, облякъл нещо като бял мундир върху саронга си, донесе напитки. Литри плодов сок и „Дом Периньон-розе“.
Изслуша я, без да я прекъсне нито веднъж. Отначало тя се притесняваше от погледа му, който не я изпускаше и за миг. Не че беше неприятен или че се задържаше прекалено дълго върху нея, разсъбличайки я от разстояние, макар донякъде и да имаше нещо такова, а преди всичко, защото от време на време долавяше в очите на Лакомника някакво смущаващо напрежение. И в тези моменти имаше усещането, че той вече не гледа на нея като на жена и че би я погледнал точно по същия начин, ако беше някой мустакат секретар или банкер.
Зенаид млъкна. Той отново си наля шампанско, предложи й за пореден път и тя отново отказа. Но виж, на лимонадата със зелен лимон, поръсена с щипка черен пипер, не успя да устои. Разкош!
Мълчание.
— Спомням си много добре „Обауита“ — проговори най-сетне той: — Аз действително предприех първата ПОП.
— Защо?
— От техническа гледна точка компанията представляваше идеалната „мишена“. Но имах и други причини.
— Какви?
— Обичам горите. „Обауита Дженерал Уд“ имаше в активите си един милион хектара. Освен това смятах тогавашните й ръководители за рядко тъпи. И последвалите събития недвусмислено го доказаха.
— Първата ПОП?
— Да, но не и втората. Нямам нищо общо с нея.
— Така ли?
— Дали ми вярвате, или не, за момента е без значение. Аз предприех първата ПОП, след това я прекратих.
— Защо?!
— По лични съображения.
— С други думи, „зелена поща“ — подхвърли тя. — Колко спечелихте от оттеглянето си?
— Десетина милиона плюс разходите. Но не това беше причината.
— Лу Манти твърди, че сте атакували отново чрез подставени лица. Според него, ако сте прекратили първата атака, то е било именно защото сте се страхували да не се разкриете прекалено много. След което сте я подновили по-дискретно.
— Не познавам въпросния Лу Манти. Как си обяснява той внезапната ми склонност към дискретността? Винаги съм действал открито.
— Когато вижда какво правят, и най-вече какво се канят да направят новите ръководители на „Обауита“, на човек му става ясно защо някой, който претендира, че е еколог и се преструва на влюбен в природата, растенията, дърветата и животните до такава степен, че го използва дори за самореклама, та човек разбира, както казах, защо този някой предпочита да закупи мажоритарен пакет акции от „Обауита“, без да се показва. Защото това би навредило на имиджа му.