— Разбрах.
Говориш глупости, Ганьон.
— В момента градинарят на старите ми лели, който някога е бил разсилен в една банка, проучва втората ПОП, с която нямам нищо общо. Открие ли нещо странно, веднага ще ми съобщи. Ако ни направите удоволствието и честта да останете известно време при нас, бихме могли заедно да получим някои от отговорите в близките часове или в близките дни. Да или не?
— Не.
— Не говоря за престоя ви тук, разбира се. Нито за моите обяснения.
— Досетих се.
— Наистина ли не?
— Да.
Той дръпна чаршафа докрай, този път с едно-единствено движение. Задържа погледа си върху нея десетина, най-много двайсет секунди, след което се обърна и се отправи към вратата.
— Закуската е по всяко време и навсякъде. Целият кораб е ваш, ходете, където желаете. Ако имате нужда от нещо, достатъчно е да го поискате. Един хеликоптер ще бъде на ваше разположение в случай, че решите да отидете на пазар. Лека нощ.
— Лека нощ.
Вратата се затвори зад него. Искам да ти задам само един въпрос, Зенаид, само един: защо му каза не?
С чаша кафе в ръка, тя слезе по широкия трап, покрит с плетен килим от дебело въже. Часът беше девет. Известно време наблюдава неподвижната кристалночиста вода, после седна и потопи краката си до средата на прасците.
— Добре ли спахте?
Въпросът й бе задал един от сътрудниците на Гантри, облегнал се на фалшборда. Помъчи се да се сети името му:
Пат Не-знам-що-си. Изглеждаше най-много двайсетгодишен с розовите си бузки и красивите си сини очи.
— Мога ли да се изкъпя?
— Всички го правим.
— Няма ли акули?
— Нищо по-голямо от четири метра — отвърна той през смях. Зенаид проследи погледа му и видя на трийсетина метра над тях един мъж със саронг, въоръжен с пушка с оптически мерник.
— Не толкова заради акулите. Тук те са напълно безопасни. Най-елементарна предпазна мярка, а и Гани не успя да намери друг начин, за да накара тези хора да поработят.
Тези хора? Зенаид се озърна към скалния хребет и забеляза още трима пазачи. За целия екип Гантри Лакомника е просто Гани. Остави чашата и се потопи във водата; умираше от страх, но бе твърдо решена да не го показва. Мислеше, че ще може да стъпи, но се оказа, че се е излъгала, и й се наложи да поплува. Около двайсетина метра. Усети пясъка под ръцете си, след това и под краката. Дъното най-неочаквано се беше издигнало и сега водата стигаше едва до коленете й. Въпреки това имаше чувството, че е преплувала езерото Онтарио от изток на запад по пунктира на американо-канадската граница. Голямо геройство, няма що!
Обърна се към Пат Еди-що си, който стоеше все така облегнат на фалшборда.
— Къде е господин Гантри?
Спял. Снощи работил до много късно. Известно ми е нещичко по въпроса, помисли си Зенаид и в душата й отново се прокрадна горчивината на съжалението. Тя продължи по пясъка до сравнително широк процеп в скалната стена, през който водата се вливаше в морето. Хвърли поглед назад. Пат Не-знам-кой-си й направи знак да продължи. Навлезе в процепа, който се оказа вход към доста дълъг проход, газейки в осезаемо по-хладната вода на нещо като поток. След петдесетина метра проходът неочаквано се разшири, а потокът се стрелна надолу, преминавайки във водопад. Тя изкачи една скала, после втора, преоткривайки с наслада позабравените емоции на катеренето и планинските преходи. Накрая, останала без дъх, се озова на малко плато, върху което се изсипваше друг водопад. Водата падаше от около шейсет метра височина в почти овална вдлъбнатина, чието каменно дъно напомняше дъното на басейн. Наоколо растяха дървета. Мясото беше съвършено безлюдно.
Зенаид се потопи във водата, този път несравнимо по-спокойна, отколкото беше в морето преди двайсетина минути, после се изтегна по гръб на една плоска скала и побърза да се отърве от сутиена, който я притесняваше. Беше гладна, но не до такава степен, че да хукне към джонката.
Не лъже, невъзможно е да лъже. И ти му вярваш не защото ти се иска да… Добре, да оставим това. Ти му вярваш, защото е логично.
Като попремисли обаче, реши, че не е чак толкова логично. Гантри бе наредил да се започне разследване. Или поне така твърдеше.
Не. Ти просто му вярваш, и толкоз!
Потопи се повторно и отново легна на скалата, този път по корем, елиминирайки и втората част от банския си. Унесе се в лека дрямка, ала все пак чу приближаването му. Едва успя да се хвърли в „басейна“.
— Катерите се като коза, Бога ми. Момичетата никога не са успявали да стигнат дотук. Вярно, че никога не съм им оставял и достатъчно време, за да го сторят.