„Фолкън“-ът разполагаше с автономия на полета от шест хиляди и петстотин километра. С такъв самолет човек като нищо можеше да направи околосветско пътуване. Не, след Ирландия вече не знаели, свиха рамене пилотите. Това щяло да зависи от заповедите на господин Гантри.
И се ухилиха до уши: типично в стила на Лакомника.
Преди десет години. Джеймс Доре Макартър току-що е приключил лекцията си. Студентите му излизат. Самият той прибира бележките си, които всъщност почти не са му необходими и които разполага върху бюрото просто за да не създава впечатление, че се позовава единствено на паметта си. Усеща нечие присъствие. Вдига глава и вижда един младеж, облечен е джинси, поло и кожено яке. Младежът небрежно се е облегнал на рамката на вратата с ръце в джобовете на якето.
— Казвам се Гантри. Джонатан Гантри. Може ли да поговоря с вас?
— В момента точно това и правите.
Усмивка. Очарователна усмивка. Ослепително бели и здрави зъби под мустака. Момчето носи и къса, не повече от десетдневна брада.
— Бих искал да придобия някои основни познания по икономика, финанси и търговско право.
— Студент ли сте?
— Да, но не по тези специалности.
— Запишете ги тогава.
— Никога не бих се сетил сам — разсмива се младежът. — Но ми пречат две неща. Първо това, че между следването и работата ми разполагам с твърде ограничено време. И най-вече — което е и основната причина, — защото наистина са ми нужни само някои най-елементарни понятия. Колкото да спечеля набързо един-два милиона долара.
— Само толкова? — подсмихва се саркастично Макартър.
— Човек никога не знае предварително. Имам нужда от кораб. Обиколих почти всички пристанища, като се започне от Коломбо и се стигне до Сидни, минавайки пътьом през Хонконг, но не намерих нищо подходящо. Мисля, че най-добре ще е да го направя по поръчка.
Тоя е луд, мисли си Макартър, но поне е забавен.
— И какво смятате да правите с въпросния кораб?
— Морска биология. Между другото. Следвам биология. Също между другото.
— И кое е другото?
Химия, география. Не възнамерява обаче да отива по-далеч от придобиването на най-обикновена диплома по споменатите специалности. Навремето доста го блазнела медицината, но следването било наистина прекалено дълго.
Освен това при медицината трудно можел да взема две години за една. Професорите не били съгласни. Здраве да е.
Щял да се задоволи с един-два доктората по любимите си специалности.
Напълно смахнат! Но очевидно безобиден. И слава Богу: момчето има физиката на щангист и несъмнено е способно да вдигне Макартър и да го изхвърли през прозореца.
— Осведомих се — продължава иженарицаемият Гантри. — Според всички сведения, които събрах за вас, вие сте възможно най-добрият преподавател. Освен това живеете тук, на място, в Ню Йорк. Истински шанс. Не се виждах да търча всеки ден до Харвард. Преди малко ви слушах от коридора и това ми предостави трети довод, за да ви накарам да приемете.
— Да приема какво?
— Да ми давате частни уроци. В продължение на две седмици, да речем. Мога да ви платя осемстотин долара. Нямам повече. Споменах за три довода. Първият — и той е най-маловажният — са осемстотинте долара. Вторият е, че в мое лице ще откриете свръхинтелигентен студент. Третият е следствие от втория: по време на лекциите си вие буквално умирате от скука, въпреки че темата безспорно ви вълнува.
С мен ще можете да елиминирате деветдесет й пет процента от празните приказки и излишните обяснения.
— Деветдесет и пет процента?
Макартър започва искрено да се забавлява.
— Може би и малко повече — съгласява се младежът с широка усмивка, която почти изцяло компенсира невероятното му безочие. — Господин Макартър, вие сте изключително интелигентен човек. Аз също. Ще бъде истинско удоволствие да обсъждаме заедно един или друг въпрос. В крайна сметка вие сте като голям тенисист, който не може да си намери равностойни противници и се отегчава. Това е проблемът при преподаването. Обещавам ви, че няма да се отегчавате по време на тези частни уроци. Впрочем не съм луд, не съм смахнат и нямам никакво намерение да ви изхвърлям през прозореца. Нали това си мислехте?
На Макартър са му необходими няколко секунди, за да си възвърне дар словото. Би могъл да се ядоса и Да изхвърли момчето навън. Предпочита да се разсмее. Още същата вечер двамата отиват да изпият заедно чашка кафе. От дума на дума Макартър го кани на вечеря. Ядат от кошмарната макаронена торта, която представлява главният специалитет на Лети и венецът на нейното кулинарно изкуство. Хлапакът надминава всякакви граници, като заявява в очите на Лети, че макароненото й изобретение е страхотна гадост и би накарало и тасмански тигър да си издрайфа вътрешностите. Въпреки очакванията Лети не се разсърдва. Дори напротив, смее се като луда. Повече от ясно е, че започва да обожава Гантри.