— Съжалявам, че те забърках в тази история, Франсоа-Ксавие.
— Започнеш ли да ме наричаш по малко име, нищо хубаво не може да се очаква.
Той погълна цяло яйце на очи.
— Влюбена ли си в него?
— Да.
— Сериозно ли е?
— Да.
— Както с Елиът?
— Различно.
Вече дори не се учудваше на толкова увереност.
— Ще се върнеш ли с мен, когато всичко приключи?
— Едва ли. Освен ако не ме изхвърли в морето.
— Хубаво се подредихме — заключи Лавиолет.
Гигантът връхлетя върху двуфунтовата пържола, която току-що му бе сервирал един почти призрачен с безшумната си дискретност стюард, и изломоти с пълна уста:
— Ако досега все още не съм го направил на кайма, то е защото съм почти сигурен, че и той е хлътнал. От самото начало. Нещо като тропическа любов от пръв поглед.
— Много мило, че ми го казваш — отбеляза Зенаид, забола нос в чашата си с кафе.
— Това, че съм едрогабаритен и як като бик, не означава, че съм задължително тъп. А и всички на борда са на същото мнение. Всички, с които говорих.
Зенаид забеляза, че ръцете й треперят, и се видя принудена да остави чашата на масата. Идеше й да разцелува Лавиолет. Побърза да смени темата:
— Не че нещо, но имам чувството, че си говорил предимно с ръцете си.
Той се разсмя. Вярно, позабавлявал се малко с Ли, която се занимавала с поддръжката на компютрите, и със Сю, отговаряща за екологичното оборудване. Но не и с Лола. Лола, секретарката, била вързана. С Уорън Делмонт. Колкото до Ли и Сю, просто откликнал на ухажването им. Можело и чудно да й се струва, но той имал успех сред жените. В Монреал буквално се биели за него. Достатъчно било да го видят на леда, за да им щукнат какви ли не мисли в главата. А и джонката не била манастир, в крайна сметка, и работата на останалите момичета, малайките, не била само да сервират на масата, ако Зенаид се досещала какво има предвид. Така де, всичко било изчислено.
— С една дума, доволен съм, че съм тук. Иначе от мен голяма полза няма. Знаеш ли къде е Алекс?
Все така в Ирландия. Семейство Дьошарм в пълен състав бе намерило убежище при приятели на Гантри, в графство Уиклоу. На Зенаид много й се искаше да се свърже с тях и да си изясни нещата с Алекс малко по-обстойно, но в четири сутринта, когато си бе легнала, забраната за излизане в ефир все така продължаваше да бъде в сила.
— Бих се учудил, ако от това има някаква полза — отбеляза Лавиолет. — Самолетът, който прелетя над нас към седем сутринта, сигурно ни е засякъл.
Самолет? Тя изумено го изгледа и попита:
— Гантри знае ли за това?
Естествено. Дори наредил да установят контролна връзка със самолета, който на два пъти профучал на по-малко от двеста метра над джонката. Направо се виждало бялото на очите на четиримата типове на борда му.
— Не се знае колко народ търчи подире ни, Зенаид, но са открили местоположението ни. Поне допреди шест часа беше така. Ще речеш, че е започнала морска битка. Май пак се озовах в морската пехота.
Лавиолет привърши пържолата си и се зае с ориза по кантонски.
Въпреки външността си на колежанин Пат Хенеси беше шеф на оперативното бюро на Лакомника. На двайсет и шест години, семеен. Жена му и малкият им син живееха в Бали. Обслужващият екипажа самолет го стовари на борда на джонката на 2 януари, след двуседмичен отпуск. Работел вече почти четири години за „Гани“. Дори не му останало време да се изучи докрай за авиационен инженер. Преди четири години в „Лонг Бар“ на Рафълс, в Сингапур, пътят му се пресякъл с този на Лакомника, за когото по онова време не знаел абсолютно нищо. Като се изключел фактът, че го придружавали две разкошни момичета. Прекарали вечерта заедно. На следващия ден Пат продължил пътешествието си из Южна Азия. И о, изненада! Десет дни по-късно в Кута, близо до Дениасар на остров Бали, Гантри отново се появил. Този път разполагал с пълна информация за него, като се стигне дори до общата сума на неплатените му сметки на бара в клуба му на Кързън Стрийт в Лондон.
— Предложи ми да постъпя на работа при него. Веднага. Отначало помислих, че се шегува. Нямах никакво понятие от финанси. А той ми отговори, че за него именно това е и главното ми достойнство и че разполагам с предостатъчно време, за да взема решение — щял да отплава чак след двайсет минути. Куфарите ми бяха вече на борда и ми бе открил сметка в Сингапур, по която бе превел сто хиляди английски лири. Наистина невероятен тип!