— Зенаид, тази ПОП я води за мен Лио Стърн. Иди при него. Той ще ти покаже цялата документация. Сигурен съм, че можеш да разчетеш едно досие.
— Ще отида.
Отново смях. Гантри ни най-малко не се съмняваше в това.
— Но би могла да направиш и нещо повече. Би могла да ни помогнеш. Ти си финансист все пак.
— Изучавала съм само право и стопанско управление. Нямам никакво понятие от зоология или от история на полите-панталони през средновековието. От къде на къде съм длъжна да разбирам нещо от финанси?
— Желая те, Ганьон.
— И аз теб, Гантри.
Лакомника си наля още мляко. Този път в купа с овесени ядки, смесени с парченца сушена риба. Гнусотия!
— Само че ще трябва да поотложим конференцията — каза той. — Затънал съм до гуша в работа. Трябваше да ме събудиш още със ставането си. Е, имаш право на избор: да работиш заедно с Лио върху споменатата ПОП или да сформирате екип с Уорън. Уорън се занимава с „Обауита“. Освен ако не предпочиташ да се присъединиш към Пийт. Той контролира информацията, която ми изпращат моите стари лели за Милуоки.
— Милуоки?
— Продължавам да смятам, че двата случая са свързани.
А и Пат ти е показал снимката на Слъги Морел.
— Какво общо има той с Милуоки?
— Трябвало е да прочетеш придружителния текст. Според моята стара леля, която се мотае с лодката си по езерото Мичиган, именно той е разглобил вратата на твоя апартамент и е отмъкнал ключалките.
Тя подскочи.
— Откъде знаят, че е той?
— След завръщането си от Виетнам Слъги е лежал пет години за кражба. Тоя тип е същинска муха и буквално върви по стените. Така че ако някой изобщо е могъл да влезе в дома ти отвън, то това е той. Или човек с неговите дарби, а такива не се срещат под път и над път. Освен това Слъги е от Милуоки. И преди две седмици все още е бил там. Видели са го. Напуснал е града един ден след теб, при това с доста пари. Зарязал е временната си приятелка, но преди да изчезне, й е подарил музикална кутийка, на която на френски е бил гравиран надпис „На Емили“.
— Прабаба ми.
— Знам. Старата ми леля е откупила кутийката за десет хиляди долара. Искаш ли да работиш с нас?
— Да.
— С Уорън или с Лио?
— С този, който се занимава с „Обауита“.
— Уорън. Впрочем на нас също ни направи впечатление, че и Морел, както Манти, е воювал във Виетнам.
Идеята ти да съставим списък на бившите бойни другари на Манти си я бива. Трябваше да се сетя. Това са островите Никобар.
— Кое?
— Земята, която се вижда право пред нас. Тазсутрешният самолет несъмнено е съобщил координатите ни. Не знам къде се намират корабите, които ни преследват. Според Тони не е изключено да ни нападнат тази вечер или през нощта. Напредват значително по-бързо от нас. Поръчах да ми построят джонка, за да ми служи за кантора и лаборатория, а не за да чупи рекорди по бързина. Би трябвало да хапнеш нещо. Едно голо кафе сутрин не е достатъчно.
— Наистина ли отиваме на тези Нико… каквото е там?
Дори не знаех, че съществуват.
— Индийска територия са. Един от моите прадеди е бил обесен тук за убийство. Някога на тях е имало каторга.
— И защо отиваме там? Защото ония знаят, че отиваме, така ли?
Той й намигна и се ухили с пълна уста.
— Разбирам — поклати глава Зенаид. — В общи линии, все още нямаме доказателство, че типовете, които са по петите ни, преследват наистина нас и че искат наистина да ни убият. Отиваме в Никобар и ако ни убият, вече ще разполагаме с въпросното доказателство.
— Интелигентна е за жена, не намираш ли? — обърна се Гантри към Лавиолет.
— Не й се случва всеки ден — отвърна Лавиолет.
Към седем вечерта, точно след падането на нощта, Тони Биърдсли, капитанът на джонката „Лакомник“, съобщи, че пристигат на Голям Никобар след четирийсет минути и че от изток-югоизток към тях с голяма скорост се приближава кораб. Но че няма да ги догони по-рано от час.
— Гантри, на Голям Никобар има ли полиция или военна флота?
Що се отнасяше до полицията, възможностите й опирали до арестуването на някой и друг кокошкар. Военната флота пък се състояла от нещо като индийски патрулен катер, базиран в Порт Блеър, на Андаманските острови, на най-малко четиристотин мили северно оттук. Не трябвало изобщо да разчитат на намесата му. В същото време не можели да очакват каквато и да е помощ от рибарските села по южното крайбрежие на Голям Никобар. Гантри изключваше хипотезата за сражение между екипажа на джонката и двайсетината или трийсетина въоръжени до зъби мъже, които — според пристигналите от Пенанг сведения — се намираха на борда на кораба преследвач. Всеки сблъсък би завършил с клане. Въпреки присъствието на ибаните джонката разполагаше с далеч по-малобройни сили. Общо взето, се намираха в положението на търговски кораб, почти лишен от отбранителни средства и застрашен от неминуемо пиратско нападение.