Нощта беше ясна. Малко повече от необходимото. Но, както казваше Лавиолет, небето „въшлясваше“, покривайки се постепенно с облаци. На моменти мракът ставаше почти непрогледен: Зенаид оглеждаше с бинокъл брега на залива. На разстояние от около хиляда и осемстотин метра се забелязваше сивата ивица на пясъчен плаж, палми и няколко къщи.
Стори й се, че различава и дървен кей, издигнат на колове.
— Този ли е, Тони?
— Няма друг на десетки мили наоколо. Ето ги.
Зенаид помисли, че говори за надуваемата лодка, но ставаше дума за няколко големи пироги с гребци, изскочили откъм сенчестата страна на носа. Вероятно бяха пресрещнали лодката. Пренасяха варели.
Вдигнаха ги на борда с помощта на кърмовия рудан — мощен екрипецс две макари.
— Седем Минути — обяви Пат Хенеси, който наблюдаваше екрана на радара.
Всичко стана едновременно: пирогите, значително по-големи от малайските праоси, отплаваха в момента, в който разтоварването привърши; надуваемата лодка се появи, но в нея бяха само Ранда и още един ибан; на няколко кабела от джонката тежко се плъзна голяма тъмна сянка, настръхнала сякаш от антени и покрита безразборно като че ли с различни по големина плочи.
— Тръгваме. Бавен напред.
Биърдсли отново включи двигателите. Котвата, която Гантри бе взел със себе си, затегна въжетата в клуп. Свързващият ги кабел се изопна и под съвместното въздействие на този импровизиран теглич и на собствения си ход джонката премина на петнайсетина метра от рифовете, навлизайки в сянката, хвърляна от носа. За миг им се стори, че ще се разбият в скалата, когато ненадейно в нея зейна тесен проход. От двете страни, на не повече от два метра разстояние, се занизаха назъбени канари. Гантри скочи на борда и белите му зъби блеснаха в мрака.
— Успяхме, Тони.
— На косъм. Ти си луд.
Гантри се покатери на покрива на рубката. Тананикаше си. Зенаид се обърна към него и той й се усмихна.
— Забавно, нали?
Тъмната сянка, която преди две минути бе задминала джонката, се намираше вече на около четиристотин метра пред нея и продължаваше пътя си към брега на залива. На върха на главната мачта пламна зелена светлинка и десетина секунди след това замига втора — сигнал, на който незабавно отговориха от сушата.
— Единайсет минути. Увеличиха скоростта. Ще се покажат след девет минути.
На командния мостик Пат Хенеси не откъсваше поглед от екрана на радара. С изключение на Уорън Делмонт, който дежуреше в компютърното отделение, всички бяха на палубата. Хенеси говореше за големия катер, който ги преследваше от два дни насам. Някой явно бе предупредил преследвачите, че джонката е влязла право в капана, и сега те бързаха да се разправят с жертвата. Ръката на Гантри обгърна голата талия на Зенаид, дългите пръсти погалиха издутината под пъпа, понечиха като че ли да се спуснат по-надолу, но само се плъзнаха по банския и се отдръпнаха. С бинокъла можеше да се види как паякообразната сянка се приближава до кея. Преди два часа, докато плаваха покрай брега на Голям Никобар — островът беше дълъг около шейсет километра по оста север-юг, — бяха получили нова информация: преди четиринайсет месеца един от официалните инициатори на ПОП срещу „Обауита“, Албърт Кампанела, участвал в подобна операция в съдружие с още четирима души, за които старите лели в момента събирали сведения; във финансовата структура на първата ПОП фигурирал един от колективните инвестиционни фондове, по чиято сметка Моралес, бакалинът от Милуоки, бе превел депозираните от него пари. Това беше и първото доказателство за връзка между аферата „Обауита“ и случая в Милоуки.
— Четиринайсет минути.
Джонката се бе вмъкнала наполовина в миниатюрен залив и се задържаше на място единствено благодарение на носовото въже и на двете кърмови котви. Което, разбира се, не й пречеше да се клати, докато в същото време околните скали почти смазваха бордовете й. Гантри съвсем случайно се бе сетил за заливчето, в което преди пет години, при второто си посещение в Никобар, потърсил убежище от една буря. Но джонката, на която плавал тогава, била по-малка, а и вятърът духал от изток.
— Шестнайсет минути.
Всички бинокли на борда се насочиха към кея. Там най-неочаквано светна и почти мигновено угасна лампа.
— Мисля, че ще получиш твоето доказателство, Ганьон — промърмори Гантри.