— Според Тони втората е още по-бърза.
Освен това онези на яхтите разполагаха с радар — а може би и със самолет, — което значително щеше да ги улесни в преследването.
— Те ще заредят, Лавиолет. И отново ще се втурнат по следите ни. В най-приемливия вариант няма да ни открият преди разсъмване. Тони смята, че с пет мили преднина бихме могли да им се изплъзнем, използвайки прикритието на нощта.
Но беше вярно и това, че следващите дванайсет часа рискуваха да се окажат доста мъчителни. Особено ако в играта се включеше разузнавателният самолет. Според човека на Гантри в Порт Блеър, на Южните Андамански острови, от Банкок действително бе пристигнал самолет, който явно изчакваше утрото, за да се включи в издирването. Гантри се бе опитал да попречи на излитането му, но без особен успех.
Индийската полиция твърдеше, не няма никакво основание да задържа туристи, чиито паспорти са напълно редовни.
Така че най-вероятно беше на зазоряване да видят да се задава било първата яхта, било самолетът. И от този момент щяха да започнат истинските неприятности.
Освен ако налудничавата идея на Гантри не се окажеше добра. Зенаид обясни накратко същността й. Едва успя да довърши фразата си. Лола, секретарката, й правеше знак.
Установили бяха връзка с Ирландия.
— Нямахме друг избор, Алекс.
По време на предишния сеанс — тогава Дьошарм се намираше в самолета, който го откарваше заедно със семейството му в Ирландия — не му бе позволила да каже нито дума. И сега той се реваншираше. Зенаид го остави да излее яда си, докато край нея, в компютърното отделение, Гантри и екипът му отново се залавяха за работа. Само факсовете бълваха сведения и документи с десетки, да не говорим за останалите машини. Дьошармови се намирали все така в Уиклоу. В един наистина разкошен замък, дума да няма. Но, държал да й каже още веднъж, че той, Алекс, отдавна вече, нямал нужда от бавачка и бил напълно способен да се погрижи за себе си и за семейството си, ако ги грозяла някаква опасност, в което не бил много убеден.
— А сега мога ли аз да ти кажа няколко думи, Алекс?
И докато журналистът си поемаше дъх, тя накратко му изложи хода на събитията и описа положението, в което се намираха. Последва кратко мълчание.
— Чак толкова ли е сериозно?
Да, чак толкова. Предупреди го, че го свързва с Гантри, който иска да му каже нещо. Гантри взе слушалката и без да го увърта, заяви, че очаква Алекс да даде своя принос в общото дело.
— Записвате ли, Алекс?
Продиктува му имената на няколко мъже и жени, с които Дьошарм може да установи връзка. Съгласен ли е Дьошарм да им сътрудничи? Да? Много добре. Мащабите на разследването, което започнали преди стотина часа, били такива, а се извършвали проучвания в толкова много и тъй разнопосочни направления, че всяка помощ била добре дошла. Особено помощта, която може да им окаже журналист с връзки в международната преса и най-вече с големите репортери.
Най-сетне Гантри затвори. Зенаид неуверено го погледна.
— Наистина ли имаш нужда от Алекс?
Да. Е, може би. Зависело от много неща. Тя попита:
— Кой е този Макартър, с когото преди две минути се опитваше да се свържеш? Името ми е познато.
— Той ръководи една от най-големите адвокатски фирми в Ню Йорк, ако не и в Съединените щати.
— Откри ли го?
— Не. И никой не знае къде мога да го намеря. Но да сменим темата.
Гантри ненадейно й се представяше в съвършено непозната светлина. Под обичайно безгрижната външност мозъкът му работеше с изумителна бързина. Въпреки че много внимателно слушаше, докато той обясняваше на Алекс какво очаква от него, не бе много сигурна, че е разбрала какво по-точно цели.
— Да не би да си наумил нещо, Гантри?
— Нищо кой знае колко конкретно. Но на всяка цена трябва да намерим някакъв изход. Не можем да се оставим безкрайно да ни преследват.
Още повече, че поне засега имаха всички основания да смятат, че преследвачите им всеки миг могат да връхлетят върху тях.
— Видях, че си поискал от Уорън да проучи всички досегашни операции на Кампанела.
— Да, след като не открихме нищо за тази срещу „Обауита“. Поне за момента. Всъщност самата ти ми каза, че няма да открием нищо.
И самият той все повече се убеждавал в това. Монтажът на аферата „Обауита“ бил истински шедьовър. Да докаже, че Харкин, Фийлдинг и Кампанела са участвали в него само като подставени лица щяло да им отнеме години. Но Зенаид в никакъв случай не бивало да си въобразява, че възможностите за разследване са безпределни. Всичко си имало граници.