Ниско надвисналото небе беше покрито с тежки облаци.
Все още не валеше, но ибаните вече опъваха тентата, за всеки случай… Цареше непринудена, спокойна атмосфера.
Хъдзън Лийч и Пат Хенеси оживено обсъждаха предстоящата среща по ръгби между Англия и Ирландия, с която щеше да се открие първенството на Петте нации. Андре Хана се прехласваше по звездите на тениса — джонката бе оборудвана така, че можеше да получава пряко резултатите от всички спортни събития в света. Четирийсет минути по-късно Кай забеляза с бинокъла силуета на бялата яхта, легнала на дрейф на около три хиляди метра от тях.
— Опитват се да пуснат котва, но според нашите карти дълбочината там е над деветстотин разтега. Нямат никакъв шанс.
— И докъде ще я карат така?
Кой знае, може би до Южния полюс. Освен ако междувременно не успят да убедят по радиото някого, било в Порт Блеър, на Андаманските острови, било в Пенанг или пък в Суматра — което беше най-вероятно — да им се притече на помощ. Но във всички случай щяха да минат най-малко три-четири дни, докато дойдат да ги вземат на буксир.
— Другата яхта в същото положение ли е?
Въпрос на Лавиолет.
В същото. С тази разлика, че се намирала по-близо до западното крайбрежие на Суматра, където имало вероятност теченията да я изтласкат към сушата. Но това също щяло да им отнеме няколко дни. Тони Биърдсли се разпореди да предадат на двете яхти по радиото най-сърдечните поздрави на „Лакомник“ и на свой ред се настани на масата. Бе играл два мача на трета линия в националния отбор по ръгби на Англия и смяташе, че ирландците ще бъдат унищожени. Гантри се усмихваше на Зенаид. И то така, че се наложи въпроса да му зададе Лавиолет.
И по-конкретно: какво толкова бяха сипали в мазута на яхтите при зареждането им на Голям Никобар?
Гантри не знаеше с точност. Може би захар.
Самолетът, долетял от едно затънтено летище в джунглите на Коста Рика, докара Макартър преди два часа. Приемът, който му оказаха, почти не се различаваше от досегашните.
Дали този път въоръжената охрана не бе по-многобройна?
От желязната ограда около хасиендата до големия портал, пред който спря климатизираната лимузина, машинално бе наброил най-малко шейсетина души. Плюс две картечни гнезда — картечниците бяха огромни, може би зенитни — на плоския покрив на конюшните. Но вежливостта, която му засвидетелстваха невъзмутимите мъже, бе все същата. Отведоха го в обичайния му апартамент от три стаи с широк балкон, издаден над река Магдалена. На три километра оттам на отсрещния бряг се виждаше железопътната линия Богота — Санта Марта.
А още по-далеч се издигаха — почти нереални — планините, които припадащият нощен мрак бавно поглъщаше. Поинтересуваха се дали би искал да пийне или да хапне нещо. А може би и да се възползува от басейна.
— Не, благодаря. Muchas gracias.26 — De nada, senor Adams.27
Адамс беше името, под което тук бе известен на всички.
На всички, освен, разбира се, на „онези“, които знаеха за него почти всичко. Взе душ и полегна. След последното му посещение „изцяло бяха подменили аудио-визуалното оборудване на апартамента; можеше да слуша всякаква музика по свой избор, да види някой от най-новите филми на телевизора с огромен, сто и седемнайсетсантиметров екран или която и да било от стотиците сателитни програми. На разположение имаше и жени, естествено. Веднъж пожела да му доведат една — просто за да я види как изглежда, — уточнявайки, че държи да бъде руса и висока. Девойката, появила се само след няколко минути, се оказа разкошна във всяко отношение; беше действително висока и руса и говореше английски, белязан с лек австралийски акцент. Предложи й едно питие, но я отпрати, без да я докосне, въпреки че доста се изкушаваше. Освен че се страхуваше да не пипне СПИН и не изпитваше особен афинитет към изневярата, той не искаше да приема нищо, което може да го постави в още по-голяма зависимост от «тях». Човек рано или късно плаща за подаръците.
В стаята имаше и библиотека, но той дори не погледна книгите. Предпочете за около четвърт час да посвети вниманието си на новините на Си Ен Ен. Продължаваше да усеща леко безпокойство. Потисна желанието си да пийне нещо и за пореден път се застави мислено да прегледа отчета, който му предстоеше да направи. Не носеше никакви бележки — и дума не можеше да става да понесе със себе си нещо написано, та дори и цифри. Паметта му би трябвало да се окаже предостатъчна; имаше й пълно доверие. Тя бе способна на мига да му предостави просто така, между другото, глобалната стойност на френските инвестиции, сектор по сектор, и то ведно с имената на съответните отговорни лица, или пък сумата, с точност до сто долара, на печалбите, реализирани благодарение на капиталите, които бе вложил в Германия, Сингапур или Австралия. Неотдавна бе закупил по австралийското крайбрежие между Сидни и Кеърнс множество терени, осигурявайки си контрола върху необходимите инфраструктури и собствеността върху три големи хотелиерски вериги в тихоокеанския район. Макартър твърдо вярваше в бъдещата експанзия и дори бум на туристическата индустрия в този край на света, особено в Австралия и Нова Зеландия — «западни» страни, които не рискуваха да бъдат съсипани от някоя глупава революция. Вече бе инжектирал пет милиарда в този проект и не възнамеряваше да спира дотам.