Освен ако «те» не се противопоставеха. С «тях» никога нищо не беше сигурно. Да «им» обясняваш финансите бе все едно да преподаваш аритметика на крава. Заради това се безпокоеше. Тези хора бяха истински зверове. Ирационални. И непроницаеми — как да разбереш какво става в главата на тигър и дори на най-обикновена котка? Й дали изобщо става нещо.
Преувеличаваш, Мак. Не са чак такива идиоти. Нямаше да стигнат дотам, където са сега, ако бяха съвсем безмозъчни. Мнението ти за «тях» май доста намирисва на расизъм. Дали пък ако бяха русокоси и синеоки… ако не бяха чак толкова мургави, чак толкова мърляви и с по-малко индианска кръв във вените…
Не.
Напълно безпристрастно заключи, че това няма нищо общо с расизма. Дори се съмняваше, че е расист. Не вярваше в превъзходството на една раса над друга. Глупаци имаше навсякъде. Освен това нерядко му се случваше да изпитва почти идентични чувства към някои от обикновените си клиенти, които нямаха нищо общо с Мравките. Като онова семейство от Бостън например, чието значително състояние управляваше в качеството си на пълномощник. Същинско котило безчувствени акули. Не прибягваха до убийството като метод за убеждение, разбира се, но само защото се страхуваха от скандал, не че страдаха от скрупули.
Седем часът. Всеки момент щяха да дойдат и да го помолят да слезе. Знаеше чудесно какво ще последва. «Онези» ще го попитат как са жена му и децата му, ще се поинтересуват за собственото му здраве. Задължително ще има един, който ще му припомни колко пари е спечелил благодарение на «тях».
Ще го попитат дали е доволен. «Да, много доволен», ще отговори той. Друг ще добави, че това са много пари. «Да, много», ще се съгласи той. А трети няма да пропусне да го попита дали някога е мечтал за такова състояние? Дава ли си ясно сметка, че заслугата за това е единствено «тяхна»?
И че нещата всеки миг могат да се променят? Че може да бъде не само разорен, но и убит? Жена му и дъщерите му също? При това: с особено рафинирана жестокост, що се отнася конкретно до тях. (Няма да употребят думата «рафинирана», естествено, но основната идея ще да бъде именно в този смисъл.) Осъзнава ли, че животът му виси на косъм? Че освен семейството му могат да пострадат и най-далечните му роднини? Че са направили точна сметка на близките му и че нито един няма да бъде пощаден? И на първо място племенниците и племенничките на «senora» Макартър? Ясно ли му е? Все пак това са много пари, «no»?
«Si.» Нали добре разбира, че е имал наистина невероятен късмет да спечели толкова «dinero»? Разбира ли го? Доволен ли е? Знае ли какво ще му се случи при най-малката грешка, при най-малкото подозрение, че е сгрешил? В началото това неизменно повторение на едни и същи въпроси и заплахи, тези постоянни уточнения, които унижаваха интелигентността му, бяха просто непоносими. Но в крайна сметка бе свикнал с тях. Поне вече не го наричаха «курешка, която могат да размажат с пета», ала днес дори това не би му направило впечатление.
След размяната на тези традиционни «любезности» ще дойде ред на ритуалния въпрос: колко според него са спечелили «те» от последната им среща и последния му отчет до този момент?
Но преди това, естествено, ще му обърнат внимание, че е едва седем и петнайсет и че за тях това е време за аперитив, но не и за вечеря. Че ще вечерят по-късно, по испански обичай, тъй като са от чист испански произход (в Колумбия преките потомци на испанските колонисти съставляваха едва двайсет процента от населението, но и най-малкият намек за наличието на смесена кръв биваше свирепо отхвърлян; всички те бяха «бели», та ако ще й да биеха на синьо от чернота, и да се усъмниш в този постулат означаваше да засегнеш честта им). И ще го попитат дали като «gringo», свикнал да вечеря по-рано, би го притеснило, ако се наложи да поизчака малко. А той ще трябва да се разсмее. Това ще бъде невероятно смешна шега и всички ще се разкикотят, очаровани от чувството си за хумор.