След което отрече всичко. Да, вярно, направил две вноски в две различни банки, но просто последвал съвета на един приятел.
— Колкото по-малко се набиваш на очи в данъчното, толкова по-добре.
Хубаво де, признава, че благодарение на някои дребни уговорки е доставчиците е спечелил покрай супермаркета си малко повече от декларираното пред данъчните власти.
Какво пък, да го издаде, щом толкова иска.
— Видяхте ли колко деца имам да изхранвам?
А двата инвестиционни фонда, по чиито сметки бе превел парите? Направил го по съвет на все същия приятел.
Пък и в това нямало нищо незаконно.
И отново я погледна с възможно най-искрено — или възможно най-добре изиграно удивление.
— Наркотици!? Че какво общо имам аз с наркотиците?
Само да разбера, че някой от синовете ми или племенниците ми се е докоснал до тях, направо ще го убия!
Пабло Моралес сподири с поглед отдалечаващата се млада жена. Фантастично маце! Не изпитваше никакво безпокойство, убеден, че е отговорил дума по дума и с необходимия тон именно така, както му бяха казали да отговаря в подобни случаи. Просто малко лош късмет и нищо повече. В банката „Кесъл“ бе попаднал на една служителка, живяла навремето в Кеноша и пазарувала в бакалницата му. Позна го, естествено, и го повика по име точно в момента, когато застана пред гишето. Е, и какво от това?
Бяха му обяснили, че внасянето на пари в две различни банки е нещо напълно законно, както и че не е длъжен да обявява самоличността си при положение, че сумите не надвишават десет хиляди долара. А това момиче (Dio mio, какво парче!) несъмнено го беше засякло при минаването му през Милуокската централна банка. Добре де, но кой би могъл да докаже, че е минал и през стотици други банки?
Наистина не виждаше причина за безпокойство. А и по нрав бе изключително спокоен човек. Прибра се в къщи и каза на жена си, че ще отскочи до магазина, за да го затвори. Тръгна с кола. Не позвъни, разбира се, нито от дома си, нито от бакалницата, а от една телефонна кабина на Шейсета улица. Набра телефонния номер, на който му бяха наредили да се обажда в извънредни случаи и който знаеше наизуст. Разказа на непознатия си събеседник всичко, до най-малката подробност, наблягайки на факта, че е реагирал на зададените му въпроси по възможно най-уместния начин. Човекът на другия край на линията го успокои, уверявайки го, че се е справил отлично и че всичко ще бъде наред.
— Благодаря, че се обади, Пабло, Чудесна работа си свършил.
Моралес се качи в добре затоплената кола. В бакалницата пристигна малко преди осем, отпрати най-големия си племенник, който беше официалният управител на магазина, като задържа друг от племенниците си и двамата си синове, за да му помогнат. Беше им забранил да носят оръжие. През последните четиринайсет месеца ги бяха нападали още два пъти — общо единайсет нападения от откриването на магазина. Но Пабло Моралес твърдо се придържаше към принципа в подобни случаи никога да не се съпротивлява. Стреляш ли, ония също ще стрелят и клането е неизбежно. Много по-разумно е да предадеш парите, които ти се намират в касата, и да запазиш спокойствие…
Никога да не губиш спокойствие, това е разрешението. Бе останал напълно спокоен по време на разговора с момичето. И колкото повече мислеше за това, толкова повече се убеждаваше, че се е справил наистина много добре.
Какво парче!
И дори за миг не предположи, че телефонното му обаждане току-що бе вдигнало на бойна нога Мравките-войници.
В Милуоки Зенаид бе имала късмет да наеме апартамент до самия Мичъл Парк с възхитителна гледка към куполите на оранжериите. От Кеноша се прибра към десет и половина вечерта, като пътьом прескочи до банката, за да се увери, че всичко в компютърната зала е на мястото си. По обратния път, докато караше по заснежената магистрала, виеща се по брега на езерото Мичиган, ненадейно я обзе смътна тревога. На излизане от асансьора, който бе взела от подземния гараж, дочу телефона й да звъни. Бързо отключи и веднага вдигна слушалката.
Пълна тишина.
За момента това не я обезпокои. Не бе изключено дядо й да звъни от Онтарио, от Мисиками. Дядо й не обичаше да се обажда в банката и предпочиташе да я търси вечер в дома й. А и нищо чудно снегът да бе нарушил телефонните връзки — случвало се бе неведнъж.
Следващото позвъняване се разнесе, докато беше под душа.
Същото мълчание. Въпреки че на другия край на линията имаше някой — долавяше дишането му.
— Ако си правите шега, то тя е напълно идиотска — заяви Зенаид, преди да затвори.