— Я какъв нож! Какъв нож! Идеално оръжие за убийство. Влиза като в масло. Сигурно убиецът си го е донесъл.
— Не. Бил е на жертвата. Лежал е на масичката до вратата заедно с доста други предмети.
— Значи убиецът се е самообслужил. Цял късмет е да намери такова оръжие.
— Може и така да се каже — малко иронично додаде Батъл.
— Е, разбира се, за този клетник Шейтана не е било късмет.
— Нямах това предвид, доктор Робъртс. Просто исках да кажа, че на всичко това може да се погледне от друг ъгъл. Струва ми се, че именно ножът е внушил мисълта за убийство у нашия престъпник.
— Искате да кажете, че всичко е в резултат на мигновено решение, а не на предварителен умисъл? Че на убиеца му е хрумнало да го направи, когато е пристигнал тук? Ъ-ъ-ъ… какво ви кара да мислите така? — Той изгледа комисаря изпитателно.
— Просто идея — отвърна Батъл.
— Е, може и да сте прав — бавно добави Робъртс.
Комисарят се изкашля.
— Няма да ви задържам повече, докторе. Благодаря за помощта ви. Надявам се, че ще оставите адреса си.
— Разбира се. Глостър Теръс 200. Телефонът ми е Бейсуотър 23896.
— Благодаря. Може би скоро ще ви се обадя.
— За мен е удоволствие, по всяко време. Надявам се, че вестниците няма да раздухат много този случай — това може да поуплаши нервните ми пациенти.
Батъл се огледа за Поаро.
— Извинете, мосю Поаро. Ако имате някакви въпроси към доктора, надявам се, че той няма да възрази.
— В никакъв случай, моля ви се. Аз съм ваш голям почитател, мосю Поаро. Малките сиви клетки, ред и методичност — всичко това ми е известно. Сигурен съм, че ще ми измислите някой интересен въпрос.
Детективът разпери ръце по начин, който недвусмислено издаваше чужденеца у него.
— Не, не. Само искам да подредя подробностите в съзнанието си. Например колко робера изиграхте?
— Три — веднага отговори лекарят. — В четвъртия бяхме манш на манш, когато вие влязохте.
— Кой с кого си партнираше?
— В първия робер играхме заедно с Деспард срещу дамите. Биха ни, господ здраве да им дава. Направо ни прегазиха — на нас изобщо не ни дойдоха карти. Втория робер бяхме с госпожица Мередит срещу Деспард и госпожа Лоримър. Третият робер беше между мен и госпожа Лоримър срещу госпожица Мередит и майор Деспард. Хвърляхме карти всеки път, но това не промени въртележката. В четвъртия робер играхме пак заедно с Мередит.
— Кой победи и кой загуби?
— Госпожо Лоримър спечели всички робери. Госпожица Мередит спечели първия и загуби следващите два. Аз се задържах с малко отгоре, а госпожицата и майорът трябва да са загубили.
Поаро каза с усмивка:
— Любезният комисар поиска мнението ви относно личността на убиеца. Аз пък ще ви попитам какво мислите за тези хора като бриджори.
— Госпожа Лоримър е страшна — веднага отговори Робъртс. — Обзалагам се, че си докарва добри пари от бридж. Деспард също е добър — бих го нарекъл стабилен играч, играе съвсем интелигентно. За госпожица Мередит може да се каже, че играе само на сигурно — не прави грешки, но пък не е нещо кой знае какво.
— А вие, докторе?
Очите на Робъртс проблеснаха.
— Казват, че съм склонен да обявявам повече от това, което държа в ръката си. Но пък винаги си е струвало.
Поаро се усмихна. Доктор Робъртс се надигна.
— Още нещо?
Детективът поклати глава.
— Е, тогава довиждане. Лека нощ, госпожо Оливър. Запомнете добре случилото се — по-добре е от вашите мистериозни отрови, нали?
Лекарят напусна стаята с походка, която отново си бе възвърнала скокливостта. Ариадни го изчака да затвори вратата и изрече с горчивина:
— Да запомня! Как ли не! Що за неинтелигентен народ. Винаги мога да измисля по-добро убийство от истинското. Никога не съм имала проблеми със сюжета. Освен това моите читатели си умират по тайнствените отрови!
Пета глава
Втори убиец?
Госпожа Лоримър влезе в трапезарията като истинска лейди. Изглеждаше малко бледа, но се владееше.
— Искам да се извиня за безпокойството — бяха първите думи на комисаря Батъл.
— Моля ви се, вие изпълнявате дълга си — отговори тя тихо. — Съгласна съм, че положението ви не е за завиждане, но няма как. Напълно съзнавам, че един от четирима ни трябва да е виновен. Естествено не мога да очаквам от вас да ми повярвате, че не съм аз, само защото го казвам.