Тя седна на стола, който полковник Рейс постави срещу комисаря. Интелигентните й сиви очи срещнаха погледа на Батъл и тя зачака почтително.
— Добре ли познавахте господин Шейтана? — започна той.
— Не бих казала добре. Познавам го от няколко години, но не бяхме близки.
— Къде се запознахте?
— В един египетски хотел, струва ми се, че беше „Уинтър Палас“ в Луксор.
— Какво е мнението ви за него?
Тя леко сви рамене.
— Смятах го — мисля, че мога да го кажа — за доста голям шарлатанин.
— Имали ли сте — извинете за въпроса — някакъв мотив да го премахнете?
Госпожа Лоримър остана изненадана от въпроса:
— Но, моля ви, господин комисар, нима смятате, че ще ви кажа, ако беше така?
— Защо не? — попита той. — Един наистина интелигентен човек винаги ще е наясно, че това рано или късно ще излезе на бял свят.
Госпожа Лоримър замислено наклони глава.
— Да, прав сте. Но, господин комисар, не съм имала никакъв мотив да премахвам господин Шейтана. За мен лично е напълно безразлично дали той е жив или мъртъв. Смятах го за позьор, който прекалява с театралниченето си и това ме дразнеше. Това е, или по-скоро беше отношението ми към него.
— Е, добре. А какво можете да ми кажете за тримата си компаньони?
— Боя се, че нищо. Майор Деспард и госпожица Мередит срещам за пръв път. И двамата ми станаха много симпатични. Доктор Робъртс познавам бегло.
— Но не е ваш лекар?
— О, не.
— А можете ли да ми кажете, госпожо Лоримър, колко пъти ставахте от мястото си и същевременно да ми опишете движението на останалите?
Тя отговори веднага:
— Предполагах, че ще ми зададете този въпрос, и затова се позамислих. Ставах веднъж, когато бях мор. Отидох до камината — господин Шейтана беше още жив. Казах му, че е много приятно да се види огън от истински дърва.
— И той какво ви отговори?
— Че ненавиждал радиатори.
— Някой чу ли разговора ви?
— Едва ли. Говорех тихо, за да не смущавам играещите. — После добави суховато: — Всъщност разполагате само с моята дума, че той е бил жив по това време и че е говорил с мен.
Комисарят не направи никакъв коментар, а продължи методично с въпросите си:
— Кога стана това?
— Струва ми се, че вече бяхме играли повече от час.
— А останалите?
— Доктор Робъртс ми донесе питие. Донесе и на себе си, но по-късно. Майор Деспард също ходи за напитки — някъде към 11.15.
— Само веднъж ли?
— Като че ли два пъти. Мъжете доста ставаха и сядаха, но не съм забелязала какво са правили. Струва ми се, че госпожица Мередит стана от мястото си само веднъж. Отиде да погледне картите на партньора си.
— Но не се е отделяла от масата?
— Трудно ми е да ви кажа. Може и да се е отдалечавала.
Батъл кимна.
— Не ми стана много ясно — измърмори.
— Съжалявам.
Още веднъж Батъл повтори фокуса си с ножа и го показа на госпожа Лоримър.
— Бихте ли погледнали това, госпожо Лоримър?
Тя пое оръжието доста спокойно.
— Виждали ли сте го преди?
— Никога.
— А е лежало на масичка във вашата стая.
— Не съм го забелязала.
— Сигурно осъзнавате, госпожо Лоримър, че с подобно оръжие и една жена е могла да го извърши.
— Предполагам, че да — тихо отвърна тя. Наведе се напред и му върна ножа.
— Но въпреки това — каза комисарят Батъл — тази жена би трябвало да е твърде отчаяна. Рискът е бил много голям.
Той почака, но жената замълча.
— Знаете ли нещо за отношенията между другите трима и господин Шейтана?
Тя поклати глава.
— Абсолютно нищо.
— А бихте ли се ангажирали с мнение кой от тях е най-вероятният извършител?
Госпожа Лоримър се напрегна.
— Не бих желала да направя подобно нещо. Смятам въпроса за крайно неуместен.
Комисарят придоби вид на засрамено момченце, току-що нахокано от баба си.
— Адресът ви, моля — промърмори, придърпвайки бележника към себе си.
— Чейни Лейн 111, Челси.
— Телефонен номер?
— Челси 45632.
Госпожа Лоримър се надигна.