— Струва ми се, че не може да се случи нещо по-лошо — едва изговори момичето. — Толкова е ужасно, толкова ужасно… Като си помисля, че един от нас… един от нас…
— Оставете мисленето на мен — любезно я прекъсна той. — А сега, госпожице Мередит, нека да запишем адреса ви.
— Уендън Котидж, Уолингфърд.
— Нямате ли адрес в града?
— Не, отседнала съм в моя клуб за два-три дни.
— А кой е вашият клуб?
— Дамският военноморски клуб.
— Чудесно. А сега, госпожице, добре ли познавахте господин Шейтана?
— Изобщо не го познавах добре. Винаги съм го смятала за ужасен човек.
— Защо?
— Защото си беше такъв! С тази ужасна усмивка! И как само се навеждаше над теб — сякаш иска да те ухапе.
— Отдавна ли го познавате?
— От около девет месеца. Запознахме се в един зимен курорт в Швейцария.
— Никога не бих допуснал, че е имал слабост към зимните спортове — изненада се Батъл.
— Само караше кънки. Беше чудесен кънкьор. Владееше много фигури и разни особени неща.
— А, това вече го разбирам. А след това виждахте ли се често?
— Ами доста често. Канеше ме на празненства и други забави. Беше много интересно.
— Но самият той не ви беше симпатичен?
— Не. От него ме побиваха тръпки.
Батъл попита внимателно:
— Но не сте имали някаква особена причина да се страхувате от него?
Ан Мередит вдигна огромните си и светли очи към него.
— Особена причина? О, не.
— Добре тогава. Да вземем тази вечер. Ставахте ли от мястото си изобщо?
— Мисля, че не. О, не! Май ставах веднъж. Разгледах картите на останалите.
— Но не сте се отдалечавали от масата, така ли?
— Не.
— Абсолютно ли сте сигурна, госпожице Мередит?
Бузите на момичето внезапно пламнаха.
— Не… не… Струва ми се, че се поразходих наоколо.
— Добре. Ще ме извините, госпожице Мередит, но се постарайте да казвате истината. Зная, че сте изнервена, а когато човек е изнервен, той е склонен да… е, да казва нещата така, както му се иска да бъдат. В крайна сметка това обаче не води до добро. Значи сте се разхождали наоколо. А ходихте ли до мястото, където седеше господин Шейтана?
Момичето помълча известно време, после каза:
— Честна дума, ама наистина честна — не си спомням.
— Да кажем, че може да сте ходили. Какво знаете за другите трима гости?
Тя поклати глава.
— Никога не съм ги срещала преди.
— Какво мислите за тях? Дали сред тези хора може да се намери убиец?
— Не мога да го повярвам. Просто не мога да повярвам. Майор Деспард го изключвам. Докторът според мен също не е — в края на краищата един лекар може да убие, когото си поиска по много по-лесен начин. С лекарство или нещо подобно.
— Значи, ако трябва да се спрете на някого, това е госпожа Лоримър, така ли?
— О, моля ви. Сигурна съм, че не може да е тя. Толкова е очарователна, толкова приятно се играе бридж с нея. Изобщо не те изнервя и не ти натяква грешките, толкова е добра.
— И все пак оставихте името й за накрая — каза Батъл.
— Само защото да намушкаш някого като че ли е по-скоро работа за жена.
Комисарят отново прибегна до своя фокуснически номер. Ан Мередит се дръпна назад.
— О, ужас! Трябва ли… да го докосна?
— Бих искал.
Той я наблюдаваше как предпазливо пое ножа, а лицето й се изкриви от погнуса.
— С това малко нещо… с това…
— Влиза като в масло — не без удоволствие изрече Батъл. — И дете може да го направи.
— Искате да кажете… Да не би да искате да кажете — огромните очи застинаха, — че аз съм могла да го извърша? Само че не съм. Защо ще го правя?
— Точно това искаме да узнаем — каза той. — Какъв е мотивът? Защо някой ще иска да убие Шейтана? Може да е бил чудак, но доколкото мога да преценя, не е заплашвал никого.
Дали в този момент тя не пое въздух по-дълбоко, дали не потрепна леко?
— Не е бил изнудвам или нещо подобно, нали така? — продължи Батъл. — Освен това, госпожице Мередит, нямате вид на девойка с гузна съвест.
Окуражена от топлото му отношение, за пръв път тя се усмихна.
— Вярно е. Нямам какво да крия.
— Тогава не се тревожете, госпожице Мередит. Предполагам, че след време отново ще трябва да ви зададем някои въпроси, но те ще бъдат от съвсем рутинен характер.