— В действителност изобщо не ми пука за точността. Че кой е точен? В днешно време никой. Ако някой журналист напише, че момиче на двайсет и две се самоубива с газ след последен поглед към морето, като целува на прощаване любимия си лабрадор Боб, мислите ли, че някой ще вдигне шум за това, че момичето било на двайсет и шест, стаята не гледала към морето, а кучето било териер на име Бони? Щом един журналист може да си позволи такива неточности, не виждам какво толкова може да стане, ако бъркам полицейските чинове и пиша револвер, когато имам предвид автоматичен пистолет, диктофон, когато имам предвид грамофон, и използвам отрова, която ти дава възможност да кажеш само едно изречение, преди да издъхнеш. Важното е да има много трупове! Ако нещата започват да стават скучни, малко кръв ги разведрява. Тъкмо някой се приготвя да каже нещо — и го убиват. Номерът винаги се харесва и го има във всичките ми книги. Е, разбира се, това става по различни начини. А хората страшно си падат по неоткриваеми отрови, по тъпи полицейски инспектори, по момичета, завързани в мазета, в които тече газ или вода (в действителност това е ужасна смърт), и за герой, който може с голи ръце да обезвреди от трима до седем престъпници. До този момент съм написала трийсет и седем книги и всички те, разбира се, са абсолютно едни и същи, както забеляза мосю Поаро и както не е забелязал никой друг досега. А единственото нещо, за което съжалявам, е, че направих детектива си финландец. Аз, разбира се, не зная нищо за финландците и постоянно получавам писма от Финландия, в които ми се посочват какви невъзможни неща казва или върши той. Явно в тази страна умират за детективски истории — сигурно заради дългите нощи. Докато пък в България или Румъния например като че ли изобщо не четат! Май трябваше да направя детектива си българин. — Тя направи кратка пауза и продължи: — О, страшно съжалявам — пак заговорих за моите книги, а тук си имаме работа с истинско убийство. — Лицето й грейна. — А колко чудесно ще бъде, ако никой от тях не го е убивал! Представете си следното — поканва ги, а после кротко се самоубива — само и само за да ни обърка.
Поаро кимна.
— Чудесно разрешение. Чиста работа. И изпълнено с ирония. Ала уви, господин Шейтана не беше такъв човек. Той обичаше живота.
— Не мисля, че беше много симпатичен — отбеляза госпожа Оливър.
— Симпатичен — не — каза Поаро. — Но беше жив, а сега е мъртъв. А както веднъж му казах, отношението ми към убийството е твърде буржоазно — не го одобрявам. — После добави по-тихо: — Така че… готов съм да вляза в клетката на тигъра…
Девета глава
Доктор Робъртс
— Добро утро, господин комисар. — Доктор Робъртс се надигна от стола си и протегна голямата си розова длан, от която се носеше смесената миризма на сапун и карболов разтвор. — Как вървят нещата? — продължи той.
Батъл огледа добре подредения кабинет, преди да отговори:
— Как да ви кажа, доктор Робъртс, ако трябва да съм точен, просто не вървят. Тъпчем на едно място.
— Поне се радвам, че във вестниците няма почти нищо.
— Внезапната смърт на известния господин Шейтана по време на вечеря у дома му. Засега нещата са оставени така. Извършихме аутопсия и нося протокола — може да ви интересува.
— Много сте любезен, наистина… Хм… хм… Да, много интересно. — Той върна листа.
— Разговаряхме и с адвоката на господин Шейтана и вече знаем условията на завещанието му. Нищо интересно. Изглежда има роднини в Сирия. Разбира се, прегледахме и цялата му лична документация.
Дали беше плод на въображението, или наистина гладко избръснатото лице придоби напрегнат израз?
— И? — не се сдържа Робъртс.
— Нищо — отвърна Батъл, без да сваля поглед от него. Макар и да не последва въздишка на облекчение, като че ли все пак лекарят се поотпусна на стола си.
— Та значи решихте да ме посетите?
— Да, както казвате вие, реших да ви посетя.
Робъртс вдигна вежди и той впери лукав поглед в Батъл.
— Май искате да прегледате и моята лична документация, така ли?
— Така смятам.
— А имате ли разрешително за обиск?
— Не.
— Е, предполагам, че няма да ви е трудно да се сдобиете с такова. Няма да ви създавам проблеми. Не е много приятно да те подозират в убийство, но пък не мога да ви виня за това, че изпълнявате дълга си.
— Благодаря ви, сър — изрече комисарят с искрена признателност. — Високо ценя отношението ви. Надявам се, че и останалите ще проявят такова разбиране.