— Налага ли се лечение, нужно е търпение — шеговито подхвърли лекарят, а после продължи: — Току-що привърших с пациентите си тук и се готвех да направя някои посещения. Ето ви ключовете — само да се обадя на секретарката си и можете да ровите.
— Много любезно от ваша страна — каза Батъл. — Само че бих искал да ви задам няколко въпроса, преди да тръгнете.
— За онази вечер ли? Ама повярвайте ми — вече ви казах каквото зная.
— Не, не за онази вечер. За вас самия.
— Е, добре, човече, питайте направо. Какво ви интересува?
— Искам накратко да ми опишете кариерата си, доктор Робъртс. Раждане, женитба и така нататък.
— Тъкмо ще се поупражнявам за „Кой кой е“ — сухо рече лекарят. — Кариерата ми е съвсем праволинейна. Роден съм в Лъдлоу, Шропшир. Баща ми беше лекар там. Почина, когато бях на петнайсет години. Ходих на училище в Шрусбъри, а после следвах медицина като баща си. Завърших в „Сейнт Кристофър“ — но навярно вече го знаете.
— Да, сър, направих справка. Едно дете ли сте или имате братя и сестри?
— Сам съм. И двамата ми родители са покойници, а аз съм ерген. Това достатъчно ли е? Тук станах партньор на доктор Емъри. Той се оттегли преди петнайсетина години. Сега живее в Ирландия. Мога да ви дам адреса му. Имам готвачка, секретарка и прислужница. Печеля добре и умъртвявам сравнително неголям брой от моите пациенти. Е, какво ще кажете?
Батъл се ухили.
— Доста изчерпателно, доктор Робъртс. Радвам се, че имате чувство за хумор. А сега ще ви питам още нещо.
— Аз съм човек със здрави морални устои, господин комисар.
— О, нямах предвид това. Ще ви помоля да ми дадете имената на четирима ваши приятели — хора, които познавате отблизо, при това отдавна. Нещо като малка справка, нали разбирате?
— Да, струва ми се, че разбирам. Момент да помисля. Предпочитате хора, които в момента са в Лондон, така ли?
— Ако е така, още по-добре, но всъщност не е толкова важно.
Робъртс помисли минута-две, а след това написа с писалката си четири имена и адреси и побутна листчето към Батъл.
— Ще ви свършат ли работа? Тези са, за които мога да се сетя в момента.
Батъл прочете написаното внимателно, кимна доволно с глава и прибра листчето във вътрешния си джоб.
— Всичко е въпрос на елиминиране — каза той. — Колкото по-скоро елиминирам един и се заема с друг, толкова по-добре ще бъде за всички. Трябва да установя със сигурност, че не сте били в лоши отношения с покойния, че не сте имали лични връзки и делови отношения с него, че не е имало случай, когато той ви е обидил с нещо, заради което вие да го ненавиждате. Аз може да ви вярвам, когато казвате, че го познавате само бегло, но не е въпрос само на моето доверие. Трябва да докладвам, че съм се уверил напълно.
— О, разбирам ви отлично. Длъжен сте да смятате всеки за лъжец, докато не установите истината. Ето ключовете, господин комисар. Този е за чекмеджетата на писалището, този — за бюрото, а този малкият е за шкафа с отровите. Не забравяйте да го заключите пак. Може би най-добре ще е да поговоря със секретарката си.
Той натисна едно копче на писалището си. Почти веднага вратата се отвори и се появи млада делова жена.
— Позвънихте ли, господин докторе?
— Това е госпожица Бърджис — комисар Батъл от Скотланд Ярд.
Госпожица Бърджис изгледа Батъл хладно, сякаш искаше да каже: „Боже господи, що за птица е този?“
— Ще ви бъда признателен, госпожице Бърджис, ако отговорите на въпросите на господин комисаря. Помогнете му с всичко, от което има нужда.
— Разбира се, господин докторе, щом желаете.
— Е — каза доктор Робъртс, като се надигна, — аз ще тръгвам. Сложихте ли морфина в чантата ми? Ще ми трябва за Локхарт.
Той излезе, като продължи да говори, следван от секретарката.
— Ако ви потрябвам, натиснете това копче, господин комисар.
Батъл й благодари и обеща да го направи. После се зае за работа.
Започна да претърсва внимателно и методично, макар да не смяташе, че ще открие нещо важно — готовността, с която Робъртс се беше съгласил, доказваше това. Лекарят не беше глупав. Той знаеше, че рано или късно ще има подобно претърсване, и затова навярно беше направил необходимото. Съществуваше обаче възможност Батъл да открие, макар и незабележима на пръв поглед следа, каквато той всъщност търсеше, тъй като Робъртс не можеше да знае истинската цел на обиска.