Комисарят отваряше и затваряше чекмеджета, ровеше по лавици, прегледа една чекова книжка, пресметна неплатените сметки, като ги отбеляза в бележника си, гледа спестовната книжка на Робъртс, бележките му по личните прегледи на пациенти, с две думи — не остави непрегледан писмен документ. Резултатът беше крайно незадоволителен. След това изследва шкафа с отровите, отбеляза си фирмите, от които лекарят си доставяше лекарствата, както и системата за проверка, заключи шкафа и се насочи към бюрото. Съдържанието му имаше по-личен характер, но Батъл не откри нищо особено. Той поклати глава, отпусна се на лекарския стол и натисна копчето върху писалището.
Госпожица Бърджис се появи с похвална експедитивност.
Комисарят любезно я покани да седне и доста задържа погледа си върху нея, преди да реши как да започне. Беше усетил нейната враждебност и се колебаеше дали да бъде по-груб, като по този начин принуди секретарката да говори по-необмислено, или да бъде по-любезен.
— Сигурно ви е известно защо съм тук, госпожице Бърджис? — попита той най-сетне.
— Доктор Робъртс ми разказа — кратко отвърна тя.
— Работата е доста деликатна — отбеляза комисарят.
— Така ли? — каза секретарката.
— Много неприятна история. Четирима души са заподозрени в убийство и един от тях трябва да го е извършил. Бих искал да ми кажете виждали ли сте някога господин Шейтана?
— Никога.
— Да сте чували доктор Робъртс да говори за него?
— Никога. Всъщност не, сгреших. Преди около седмица доктор Робъртс ми каза да запиша в бележника му за покани една вечеря. У господин Шейтана, в 8.15 часа, на осемнайсети.
— И тогава за пръв път чухте за него?
— Да.
— Не сте срещали името му във вестниците? Често го споменаваха в светските колони.
— Прекалено съм заета за такива четива.
— Предполагам. Да, наистина трябва да е така — любезно се съгласи комисарят. — Е — продължи той, — това е положението. И четиримата заявяват, че почти не са го познавали. Все пак един от тях го е познавал достатъчно добре, за да го убие. И моят дълг е да открия кой го е направил.
Настана неловка пауза. Жената като че ли не проявяваше особен интерес към служебните задължения на комисаря. От нея се очакваше да изпълнява нарежданията на своя работодател — да седи тук и да изслуша Батъл, както и да отговори на въпросите му.
— Вижте какво, госпожице Бърджис. — Комисарят наистина се бе озовал в трудно положение, но не се предаваше. — Съмнявам се дали ще оцените и половината от трудностите на нашата професия. Да вземем това, което хората казват. Може да не вярваме на нито една тяхна дума, но все пак не можем да подминем казаното. В случай като сегашния това се вижда най-добре. Съжалявам, че трябва да го чуете от мен, но ядосаната жена без съмнение губи мярка. Тогава тя обвинява кого ли не, подхвърля това или онова и изравя доста стари скандали, които може и да нямат никакво отношение към случая.
— Да не би да искате да кажете — попита секретарката, — че някой от онези хора е говорил против доктора?
— Не точно говорил — внимателно отговори Батъл. — Но въпреки това съм длъжен да го взема под внимание. Например подозрителни обстоятелства около смъртта на някой пациент. Сигурно обаче са пълни глупости и ми е неудобно да притеснявам доктора с тях.
— Някой трябва да е казал нещо за онази история с госпожа Грейвс — гневно изрече госпожица Бърджис. — Отвратително е, когато хората говорят, без да имат понятие. На старите жени все им се струва, че някой ги трови — роднините им, слугите им, дори техните лекари. Преди да дойде при доктор Робъртс, госпожа Грейвс беше сменила трима лекари, а когато започна да си въобразява същото и за него, той с удоволствие я остави да отиде при доктор Лий. Според доктор Робъртс това е единственото, което може да се направи в такива случаи. А след доктор Лий тя ходи при доктор Стийл, после при доктор Фармър — докато най-после умря, клетницата.
— Сигурно ще се изненадате, когато разберете как от най-малкото нещо може да излезе цяла история — каза Батъл. — Щом лекарят получи нещо след смъртта на пациент, винаги ще се намери някой да злослови по негов адрес. А защо пък доволните пациенти да не завещаят по нещо на своите лекари?
— Това са само роднините — отвърна жената. — Винаги съм смятала, че човешката подлост се проявява най-добре при смърт. Тялото още не е изстинало, а те вече се карат кой какво ще вземе. За щастие доктор Робъртс не е имал такива проблеми. Винаги е казвал как се надява никой от пациентите му да не му завещава нищо. Само веднъж май някой му остави петдесет лири, два бастуна и един златен часовник и това е всичко.