— Труден е животът на хората с професии — въздъхна Батъл. — Винаги са изложени на опасността да бъдат изнудвани. Най-невинните случки понякога вземат скандални размери. Един лекар трябва много да внимава и да не оставя впечатление за някаква злонамереност.
— Много от това, което казвате, е вярно — съгласи се тя. — Никак не им е лесно на лекарите, особено с истерични пациентки.
— Истерични пациентки. Точно така. Според мен всичко се свежда именно до това.
— Имате предвид онази ужасна госпожа Крадък ли?
Батъл се престори на замислен.
— Чакайте за момент. Не беше ли това преди три години? Не, май повече.
— Четири или пет, струва ми се. Тя беше ненормална. Успокоих се, когато замина за чужбина, успокои се и доктор Робъртс. Лъжеше мъжа си по най-безобразен начин — винаги така правят, разбира се. Горкият човечец, направо не беше на себе си — започна да се поболява. Почина от синя пъпка — зарази се от четка за бръснене.
— Бях го забравил това — най-безсрамно излъга комисарят.
— После тя замина за чужбина и малко след това почина. Винаги обаче съм я смятала за лош човек — беше луда за мъже, нали разбирате?
— Зная ги тези — каза Батъл. — Изключително опасни са. Лекарите трябва да ги избягват. Къде точно почина в чужбина? Като че ли си спомням…
— Египет, струва ми се. От отравяне на кръвта, някаква местна зараза.
— Има и още една голяма трудност за лекаря — отбеляза той, насочвайки разговора в друга посока. — Когато заподозре, че негов пациент бива тровен от някой роднина. Какво може да стори тогава? Или трябва да е напълно сигурен, или да си държи езика зад зъбите. Ако направи последното, а после се заговори за нещо нередно, тогава за него става лошо. Питам се дали доктор Робъртс не е имал подобен случай?
— Мисля, че не — отвърна тя след кратка пауза. — Не съм чувала подобно нещо.
— Сигурно от статистическа гледна точка ще е интересно да се знае колко смъртни случая има средно на година един лекар. Например вие сте били при доктор Робъртс доста години…
— Седем.
— Седем. Е, колко смъртни случая е имал през това време, съвсем грубо казано?
— Трудно е да се каже — отвърна секретарката и започна да пресмята. Вече се беше поотпуснала; от подозрителността й нямаше и следа. — Седем, осем… Разбира се, не мога да си спомня точно, но не повече от трийсет за това време.
— Значи доктор Робъртс е по-добър лекар от много други — развеселено подметна Батъл. — А предполагам, че повечето негови пациенти са от висшата класа, а те могат да си позволят по-добри грижи.
— Той е твърде популярен лекар. Много е добър като диагностик.
Комисарят въздъхна и се изправи.
— Боя се, че се отклонявам от дълга си, а той е да намеря връзка между лекаря и господин Шейтана. Не е бил пациент на доктора, нали?
— Абсолютно сигурна съм.
— Може би под друго име? — Подаде й снимка. — Познавате ли го?
— Боже, сякаш е актьор от някаква пиеса. Не, никога не съм го виждала тук.
— Е, това е всичко — въздъхна Батъл. — Много съм задължен на доктора за любезността му. Благодарете му от мое име. Предайте му, че ще посетя номер две. Довиждане, госпожице Бърджис. Благодаря ви за помощта.
Той стисна ръката й и си тръгна. Докато вървеше по улицата, извади малък бележник от джоба си и записа няколко неща под буквата „Р“.
Госпожа Грейвс? Не особено вероятно.
Госпожа Крадък?
Няма завещания.
Няма съпруга (жалко).
Да се установи смъртта на пациентите. Трудно.
Той затвори бележника и сви в банката „Лондон и Уесекс“, намираща се на Ланкастър Гейт.
Показването на служебната карта му осигури среща с управителя.
— Добро утро, сър. Доколкото ми е известно, един от вашите клиенти е доктор Джефри Робъртс.
— Така е, господин комисар.
— Бих желал една справка от сметката на този господин за последните няколко години.
— Ще видя какво мога да направя за вас, сър.
Последва един не много спокоен половин час. Най-сетне Батъл сложи в джоба си лист с изписани цифри.
— Открихте ли това, което ви трябва? — полюбопитства управителят на банката.