— За съжаление — не. Нито следа. Благодаря ви все пак.
В същия този момент доктор Робъртс, който си миеше ръцете в кабинета си, говореше на секретарката си:
— Какво ще кажете за нашия флегматичен детектив? Обърна ли кабинета ми с краката нагоре? Изтормози ли ви с въпросите си?
— Мога да ви кажа, че не научи кой знае какво от мен — отвърна тя, като сви устни.
— Мила моя, не е имало нужда от това. Нали ви казах да му кажете всичко, за което ви пита. А между другото, за какво ви пита?
— О, постоянно ме занимаваше с това доколко познавате този Шейтана. Дори попита дали не е идвал тук като пациент под друго име. Показа ми снимката му — също като някой актьор на сцената!
— Шейтана ли? О, да, умираше да позира като съвременен Мефистофел. Общо взето, номерът му минаваше доста добре. Какво още ви пита Батъл?
— Ами нищо особено. Освен… А, да, някой му разправял разни врели-некипели за госпожа Грейвс. Помните какво я прихващаше, нали?
— Грейвс? Грейвс? О, да, старата госпожа Грейвс! Ще се пукна от смях! — И той се разсмя, явно му беше станало забавно. — Наистина ще се пукна!
И лекарят се отправи за обяд в отлично настроение.
Десета глава
Доктор Робъртс (продължение)
Комисарят Батъл и Еркюл Поаро обядваха заедно. Батъл имаше отчаян вид, а лицето на неговия сътрапезник изразяваше съчувствие.
— Значи тази сутрин не е била съвсем успешна за вас — замислено изрече Поаро.
Батъл поклати глава.
— Никак няма да е лесно, мосю Поаро.
— Какво мислите за него?
— За доктора ли? Откровено казано, мисля, че Шейтана е имал право. Той е убиец. Напомня ми на Уестауей. И на онзи адвокат от Норфък. Същото самоуверено поведение, същата голяма известност. Онези двамата бяха хитри дяволи — такъв е и Робъртс. От което обаче не следва, че е убил Шейтана, а и в действителност според мен не е той. Много по-добре от всеки друг би осъзнал риска Шейтана да се събуди и да извика. Не, не смятам, че го е убил Робъртс.
— Но все пак допускате, че е убил някого?
— Навярно доста хора. И с Уестауей беше така. Но няма да е лесно да се докаже. Прегледах банковата му сметка — нищо подозрително, не са внасяни големи суми наведнъж, фактически през последните седем години нито един пациент не му е завещавал нещо. Това елиминира възможността за убийство с цел облагодетелстване. Не се е женил — жалко, защото е толкова лесно един лекар да убие жена си. Заможен е, но главно защото броят на богатите му пациенти непрекъснато расте.
— Значи в действителност се оказва, че той води напълно почтен живот, а нищо чудно и да е така.
— Възможно е. Само че аз предпочитам да допускам най-лошото — каза Батъл, а после продължи: — Не е изключен скандал около една жена на име Крадък, негова пациентка. Струва ми се, че си заслужава проверката и веднага ще я възложа на някого. Тази жена фактически умира в Египет от някаква местна болест, така че едва ли ще изскочи нещо по-сериозно, но от това може да научим повечко за неговия характер.
— Била ли е омъжена?
— Да. Мъжът й починал от синя пъпка.
— Синя пъпка?
— Точно така. По него време се продавали доста евтини четки за бръснене, а някои от тях били заразени. Вдигна се голям шум по този въпрос.
— Много удобно — изказа предположение Поаро.
— И аз така помислих. Ако мъжът й я е заплашвал с нещо… Но това е само предположение, нямаме на какво да стъпим, поне на един крак, образно казано.
— Кураж, приятелю. Познавам търпението ви. Не след дълго ще имате толкова крака, че ще заприличате на стоножка.
— И да се обърна в канавката, защото ще трябва да мисля за всеки от тях — ухили се Батъл, а после попита с любопитство: — Ами вие, мосю Поаро? Няма ли да направите някои проучвания?
— Може и аз да посетя доктор Робъртс.
— И двамата в един ден — това може да го подплаши.
— О, ще бъда изключително дискретен. И дума няма да спомена за миналото му.
— Много ми се иска да зная какво ще предприемете — отново полюбопитства Батъл. — Можете да не ми казвате, ако не желаете.
— Но, моля ви. Желая, как да не желая. Ще си поговорим малко за бридж, това е всичко.
— Хайде пак! Този бридж като че ли не ви излиза от главата, мосю Поаро.
— Намирам темата за много благодатна.