— А-ха — каза. — Сега разбирам накъде биете. Моля за извинение. Отначало помислих, че говорите пълни безсмислици. Искате да кажете, че убийството — успешното извършване на убийството — може да е довело до промяна в играта на виновника?
Поаро кимна.
— Правилно ме разбрахте. Ако бяхте четирима играчи, които добре познават играта си, това би било улика от първостепенно значение. Една промяна, внезапен посредствен ход, пропусната възможност — това веднага би се забелязало. За жалост вие не се познавахте. Промяната в играта не е могла да бъде установена. Но помислете, M. le docteur, моля ви, помислете. Спомняте ли си някой да е правил фрапираща грешка?
За миг настъпи тишина, после доктор Робъртс поклати глава.
— Няма смисъл, не мога да ви помогна — откровено призна той. — Просто не си спомням. Казах ви всичко, което си спомням. Госпожа Лоримър е първокласна бриджорка — според мен игра безгрешно през цялото време. Играта на Деспард също беше стабилна. Доста консервативен е като играч — имам предвид, че наддава строго по правилата, никога не се отклонява от тях. Не смее да поеме риск. Госпожица Мередит… — Тук той се поколеба.
— Да? Госпожица Мередит? — подкани го Поаро.
— Тя направи една-две грешки, доколкото си спомням, някъде към края на вечерта. Но може просто да е била уморена — все пак не е играч с опит. Ръцете й трепереха…
Той млъкна.
— Кога й трепереха ръцете?
— А, кога ли? Не си спомням… Мисля, че просто беше нервна. Мосю Поаро, боя се, че ме принуждавате да си измислям.
— Много се извинявам. Бих желал да ми помогнете и в още нещо.
— Да?
Поаро бавно заговори:
— Никак не е лесно. Вижте, аз не искам да ви задавам насочващи въпроси. Ако кажа — забелязахте ли това и това, — тогава насочвам съзнанието ви към това нещо. Отговорът ви няма да бъде толкова ценен. Да подходим към въпроса по друг начин. Ако обичате, доктор Робъртс, опишете ми какво имаше в стаята, където играехте.
Този път Робъртс се изненада още повече:
— Какво имаше в стаята?
— Ако обичате.
— Драги приятелю, просто не зная откъде да започна!
— Започнете от там, откъдето желаете.
— Ами… имаше доста мебели…
— Non, non, non, бъдете по-точен, моля ви.
Доктор Робъртс въздъхна.
Той започна шеговито, сякаш ръководи някоя разпродажба:
— Един голям диван, тапициран с брокат слонова кост, още един, тапициран със зелен брокат, пет-шест големи стола, осем-девет персийски килима, комплект дванайсет малки позлатени стола стил емпайър. Бюро стил „Уилям и Мери“. (Чувствам се точно като на разпродажба.) Много красив китайски шкаф. Роял. Имаше още мебели, но се боя, че не съм ги запомнил. Шест първокласни японски гравюри. Две китайски рисунки върху стъкло. Пет или шест красиви кутийки за енфие. Няколко японски фигурки от слонова кост върху една масичка. Малко старо сребро — бокали в стил Чарлс I, струва ми се. Една-две фигурки от емайл от Батърси…
— Браво, браво! — изръкопляска Поаро.
— Няколко староанглийски птици от глина и струва ми се, една статуетка от Ралф Ууд. Имаше и някакви доста изкусно направени източни неща от сребро. Бижута, но от тях не разбирам много. О, и няколко миниатюрни фигурки в стъклена витрина — сториха ми се доста хубави. Далеч не е всичко, но в момента само за това се сещам.
— Великолепно — изрече детективът с възхищение. — Много сте наблюдателен.
Докторът полюбопитства:
— Споменах ли предмета, който имахте предвид?
— Точно това е интересното — отвърна събеседникът му. — Ако бяхте споменали предмета, който имах предвид, щях много да се изненадам. Според мен вие не можехте да го споменете.
— Защо?
Поаро примигна няколко пъти.
— Може би защото не е бил там.
Робъртс трепна.
— Това като че ли ми напомня нещо.
— Шерлок Холмс, нали? Любопитната случка с кучето в нощта, което не пиело. Точно това е любопитното! Е, и аз мога да крада номерата на другите.
— Знаете ли, мосю Поаро, нямам никаква представа какво целите.
— Но това е отлично. Ще ви доверя нещо — именно така постигам моите малки победи.
После, докато доктор Робъртс все още имаше объркан вид, той се усмихна и каза, ставайки:
— Чуйте ме — това, което казахте, ще ми бъде от голяма полза при следващия ми разговор.
Лекарят също се надигна.
— Наистина не ми е ясно как, но ви вярвам — каза той.
Стиснаха си ръцете.
Поаро слезе по стълбището и махна на едно такси.
— Чейни Лейн 111, Челси — каза той на шофьора.