— Добре тогава, да кажем петък. Петък, осемнайсети, точно така. Веднага си го записвам в бележника. О, тази идея ме изпълва с въодушевление.
— Не бих казал същото за себе си — бавно изрече детективът. — Не тълкувайте думите ми като проява на неблагодарност към любезната покана, в никакъв случай…
Шейтана го прекъсна:
— Но това все пак шокира вашия буржоазен манталитет, нали? Друже мой, трябва да се избавите от тесногръдото полицейско мислене.
Поаро отвърна:
— Наистина е вярно, че имам напълно буржоазно отношение към убийството.
— Но защо, друже мой? Че това е глупаво, мръсно, касапско деяние — да, тук съм съгласен с вас. Но то може да бъде и проява на изкуство! Убиецът може да бъде истински артист.
— О, да, съгласен съм с вас.
— Ами тогава?
— Но независимо от това той си остава убиец!
— Но, драги ми Поаро, ако нещо се извърши изключително добре, така човек оправдава своето деяние. Извинете, но това, което вие искате — да залавяте всеки убиец, да му слагате белезници, да го хвърляте зад решетките, за да увисне в крайна сметка на въжето някоя ранна сутрин — е проява на доста ограничено въображение. Според мен успелият убиец трябва да получи пенсия и да бъде поканен на вечеря!
Поаро сви рамене.
— Не съм толкова безразличен към изкуството в престъпленията, колко смятате вие. Мога да се възхищавам на убиеца така, както се възхищавам и на тигъра — възхищение от един звяр в раирана окраска. Само че ще се възхищавам пред клетката му, без да влизам вътре. Ще вляза вътре само тогава, когато дългът го изиска. Защото, господин Шейтана, вие сам го знаете — тигърът може да скочи…
Шейтана се изсмя.
— Разбирам. Ами убиецът?
— Той може да убие — мрачно изрече Поаро.
— Друже мой, вашата предпазливост ме изненадва! Означава ли това, че няма да искате да видите моята колекция от… тигри?
— Точно обратното — с най-голямо удоволствие.
— Каква смелост!
— Страхувам се, че не ме разбрахте добре, господин Шейтана. Възприехте думите ми като предупреждение. Преди малко ме попитахте дали намирам колекцията ви от убийци за забавна, а аз ви отвърнах, че бих употребил друго определение. И то е — опасна. Според мен, господин Шейтана, вашето хоби може да се окаже твърде опасно нещо!
Шейтана се изсмя съвсем по мефистофелски, а после каза:
— Значи да ви очаквам в петък, осемнайсети?
Поаро направи лек поклон.
— Точно така. Mille remerciments3.
— Ще организирам малко празненство — замислено произнесе Шейтана. — Не забравяйте — в осем часа.
Той се отдалечи. Детективът остана на мястото си още минута-две, загледан след него. После замислено поклати глава.
Втора глава
Вечеря у господин Шейтана
Вратата на апартамента се отвори безшумно и среброкосият иконом направи път на Поаро, за да влезе. Икономът затвори вратата също така безшумно и след като помогна на госта да свали палтото и шапката си, попита с тих глас:
— За кого да съобщя?
— Мосю Еркюл Поаро.
Когато икономът отвори друга врата, за да оповести пристигането на госта, в коридора долетяха приглушени гласове.
Шейтана, с чаша шери в ръка, се приближи, за да го посрещне. Както обикновено беше облечен безупречно. Мефистофелското у него тази вечер като че ли беше още по-подчертано, а веждите му бяха извити нагоре сякаш повече от друг път.
— Позволете да ви представя. Познавате ли госпожа Оливър?
Ексцентричността на домакина явно остана удовлетворена от лекото потрепване на Поаро.
Ариадни Оливър се ползваше с ненадминатата слава на една от най-известните авторки на детективски романи и други сензационни истории. Тя пишеше също така и популярни, макар и не съвсем издържани граматично статии със заглавия като „Развитие на криминалността“ и „Прочути престъпления от ревност“, „Убийството от любов срещу убийството за облагодетелстване“. Същевременно беше запалена феминистка и винаги когато някое по-значително убийство намираше място в пресата, вестниците неизменно публикуваха интервю с нея, като често пъти се цитираше едно нейно предишно изказване: „Ах, само ако начело на Скотланд Ярд стоеше жена!“ Тя твърдо вярваше в непогрешимостта на женската интуиция.