— Какви неща?
— Ами да кажем — сензации.
— А не смятате ли, че това беше dans son caractere7?
Поаро мрачно поклати глава.
— Прекалено много се беше вживял в ролята на Мефистофел. А не беше дявол. Au fond8 беше просто глупав. Затова и умря.
— Защото е бил глупав?
— Този грях никога не се прощава и винаги се наказва, мадам.
Настъпи тишина. Поаро я наруши:
— Трябва да вървя. Хиляди благодарности за вашата любезност, мадам. Няма да ви безпокоя отново, освен ако не ме повикате.
— Боже мой, Поаро, защо ще ви викам?
— Възможно е. Просто идея. Ако решите, ще дойда. Запомнете го.
Той се поклони още веднъж и излезе от стаята. На улицата промърмори на себе си: „Прав съм… Сигурен съм, че съм прав… Точно това трябва да е!“
Дванайсета глава
Ан Мередит
Госпожа Оливър с усилие се измъкна от своята малка двуместна кола. Създателите на съвременни автомобили живеят с мисълта, че под кормилото ще влизат само колене на феерични нимфи. Освен това е модерно седалките да се поставят ниско. При това положение жена на средна възраст с щедри пропорции трябва да прибегне до нечовешки извивания на тялото си, за да се измъкне изпод волана. А мястото на пътника пък беше затрупано с няколко карти, една чанта, три книги и голяма торба с ябълки. Госпожа Оливър имаше слабост към ябълките и беше унищожила близо три килограма, докато бе съчинявала сложната фабула на „Смърт в канала“.
С едно последно решително надигане и рязко блъскане с коляно в упоритата врата тя се озова твърде внезапно на тротоара пред входа на Уендън Котидж, ръсейки огризки от ябълки около себе си.
Тя въздъхна дълбоко, килна специално подбраната си селска шапка под един определено немодерен ъгъл, огледа с одобрение карираната вълнена пола, която се бе сетила да сложи, намръщи се малко, когато видя, че е с лачените обувки с висок ток, и като бутна портата на Уендън Котидж, се запъти по покритата с плочи пътека към входната врата. Натисна звънеца и изпълни едно бодро „тат-а-тат-тат“ с чукалото, представляващо чудат шарж на жабешка глава.
Тъй като никой не се появи, тя повтори изпълнението си.
След нова пауза от около минута и половина госпожа Оливър бодро закрачи към задната част на къщата с цел разузнаване.
Отзад се намираше старомодна градинка с астри и хризантеми, а по-нататък се ширеше поле. Зад полето беше реката. Макар и октомврийски, денят беше топъл.
Две девойки тъкмо се задаваха откъм полето. Когато минаха през портата и влязоха в градинката, едната от тях се закова на място.
Госпожа Оливър пристъпи напред.
— Как сте, госпожице Мередит? Помните ме, нали?
— О… о, разбира се. — Ан Мередит бързо подаде ръка.
В широко отворените й очи се мярна уплаха, но тя бързо се окопити.
— Това е приятелката ми, с която живеем заедно — госпожица Доус. Рода, това е госпожа Оливър.
Другата млада жена беше висока, мургава и енергична. Тя каза развълнувано:
— О, значи вие сте самата госпожа Оливър? Ариадни Оливър?
— Да — отвърна тя и се обърна към Ан: — Хайде да седнем някъде, скъпа, защото имам да ви казвам много неща.
— Разбира се. Ей сега ще пием чай…
— Чаят може да почака — спря я посетителката.
Ан я поведе към няколко плетени стола, които бяха в доста окаяно състояние. Госпожа Оливър се постара да избере най-здравия от тях, тъй като беше имала неудоволствието да пропада от подобна лятна мебел.
— А сега, мила моя — започна делово, — ще говоря без заобикалки. Става дума за убийството онази вечер. Трябва да запретнем ръкави и да направим нещо.
— Да направим нещо? — учуди се Ан.
— Естествено — отвърна госпожа Оливър. — Не зная какво мислите, но за мен няма никакво съмнение кой го е извършил. Онзи доктор. Как му беше името? Робъртс. Точно така! Робъртс. Уелско име! Никога не се доверявайте на човек от Уелс! Имах гувернантка от Уелс, която ме завела в Хароугейт и се прибрала у дома, а мен ме забравила. Изобщо не са в ред. Но да оставим гувернантката. Важното е, че го е направил Робъртс и сега трябва да измислим как да го докажем.
Рода Доус изведнъж се изсмя, а после цялата се изчерви.
— Моля за извинение, но вие сте… Вие сте толкова различна от моята представа за вас.