— Струва ми се, че не помня — каза Ан.
— Какво каза той? — попита Рода.
— Нещо за… Какво беше? За нещастен случай и отрова. Не си ли спомняте?
Лявата ръка на Ан се вкопчи в седалката на стола.
— Да, спомням си подобно нещо — отвърна тя с овладян глас.
Изведнъж се обади Рода:
— Мила, трябва да се наметнеш. Не забравяй, че вече не е лято. Иди си вземи палтото.
Ан поклати глава.
— Топло ми е.
Но лека тръпка разтърси тялото й.
— Разбирате хипотезата ми, нали? — продължи госпожа Оливър. — Негов пациент се отравя по погрешка, само че, естествено, го е отровил лекарят. Доста народ трябва да е изтребил по този начин.
Внезапно страните на Ан поруменяха. Тя каза:
— Ако лекарите започнат така масово да избиват пациентите си, няма ли да пострада практиката им?
— Е, все ще има някаква причина.
— Смятам идеята за абсурдна — отсече Ан. — Нелепа и мелодраматична.
— О, Ан! — извика Рода с извинителен тон, в който се долавяше мъка. Тя погледна към госпожа Оливър. Очите й, наподобяващи очите на интелигентен шпаньол, като че ли искаха да кажат нещо.
„Опитай се да разбереш. Опитай се да разбереш“ — говореха те.
— Според мен идеята ви е чудесна, госпожо Оливър — каза Рода съвсем сериозно. — А и лекарят може да се сдобие с нещо, което е неоткриваемо, нали така?
— О! — възкликна Ан. Двете жени я погледнаха.
— Спомням си нещо друго — каза тя. — Господин Шейтана каза нещо за възможностите, които имат лекарите в лаборатория. Сигурно е имал нещо предвид.
— Не беше господин Шейтана — поклати глава госпожа Оливър. — Каза го майор Деспард.
Откъм градинската пътека се чуха стъпки и тя обърна глава.
— Охо! — възкликна. — За вълка говорим…
Секунди преди това майор Деспард се бе появил иззад ъгъла на къщата.
Тринайсета глава
Втори посетител
Щом видя госпожа Оливър, майор Деспард леко се сепна. Лицето му пламна и червенината изби под загара. Той като че ли се стараеше да прикрие някаква нервност. Насочи се към Ан.
— Много се извинявам, госпожице Мередит — каза той. — Позвъних няколко пъти, но никой не ми отвори. Просто минавах оттук и реших да се отбия.
— Много съжалявам — каза Ан, — но нямаме прислужница. Идва една жена, но само сутрин.
Тя го представи на Рода, която предложи:
— Хайде да пием чай. Да влезем вътре, защото става хладно.
Когато влязоха в къщата, Рода се скри в кухнята, а госпожа Оливър каза:
— Какво съвпадение — да се срещнем всички тук.
Деспард изрече бавно:
— Наистина.
Той замислено я измери с поглед.
— Тъкмо казвах на госпожица Мередит — поде Ариадни, която се забавляваше неимоверно, — че трябва да изготвим план за действие. Имам предвид убийството. Ясно е, че го е извършил докторът. Не сте ли на същото мнение?
— Трудно е да се каже. Няма доказателства.
Изражението на госпожа Оливър казваше само едно: „Типично по мъжки!“
Някаква внезапна сдържаност като че ли обзе и тримата. Госпожа Оливър я долови веднага. Когато Рода поднесе чая, тя стана и заяви, че трябва да се връща в града. Поблагодари за любезността, но се отказа от чая.
— Ето визитната ми картичка — рече тя. — Елате у дома, когато сте в града, и тогава ще обсъдим нещата. Сигурно ще се сетим как да стигнем до истината.
— Ще ви изпратя — каза Рода.
Когато вървяха вече по пътеката, Ан Мередит изскочи от къщата и ги настигна.
— Размислих — изрече.
Бледото й лице изразяваше необичайна решителност.
— Да, скъпа?
— Много мило от ваша страна, госпожо Оливър, да си направите целия този труд. Само че по-добре ще е наистина да не предприемам нищо. Имам предвид… О, всичко беше толкова ужасно! Искам да го забравя.
— Мило дете, въпросът е дали ще ви позволят да забравите.
— О, отлично разбирам, че полицията няма да остави нещата така. Сигурно ще ме разпитват още и аз съм готова за това. Но не искам нищо да ми напомня за случилото се. Навярно просто ме е страх, но така се чувствам в момента.