— О, Ан! — извика Рода Доус.
— Разбирам какво изпитвате, но едва ли е разумно да постъпите така — каза госпожа Оливър. — Ако ги оставим сами, полицаите сигурно никога няма да разкрият истината.
Ан Мередит сви рамене.
— Има ли някакво значение?
— Дали има значение? — отново извика Рода. — Разбира се, че има. Нали така, госпожо Оливър?
— Напълно съм уверена, че е така — сухо отвърна тя.
— Не съм съгласна — заинати се Ан. — Нито един мой познат няма да допусне, че съм аз. Не виждам причина да се намесвам. На полицията това й е работата — да открие истината.
— О, Ан, наистина си страхлива — укори я приятелката й.
— Така се чувствам в момента. — Ан протегна ръка. — Много ви благодаря, госпожо Оливър. Благодаря ви за труда, който си направихте.
— Е, ако наистина се чувствате така, не виждам какво може да се направи — бодро изрече посетителката. — Във всеки случай аз ще действам. Довиждане, скъпа. Обадете ми се в Лондон, ако промените решението си. — Тя се качи в колата и потегли, като размаха бодро ръка към двете момичета.
Внезапно Рода хукна след колата и скочи на страничното стъпало.
— Като казахте да ви се обадим в Лондон — изрече задъхано, — кого имахте предвид — Ан или и мен?
Госпожа Оливър натисна спирачките.
— Разбира се, че и двете.
— О, благодаря ви. Не спирайте. Аз… може би ще дойда някой ден. Има нещо… Не, не спирайте. Мога да скоча.
Тя скочи от колата и като махаше с ръка, се затича към Ан до портата.
— Какво, за бога… — започна Ан.
— Нали е симпатична? — ентусиазирано я попита Рода. — Много ми харесва. Беше с два различни чорапа, забеляза ли? Сигурна съм, че е страшно умна. Че как иначе ще напише толкова книги? Колко забавно ще бъде тя да открие истината, докато полицията и всички други не знаят какво да мислят.
— Защо ли дойде тук?
Рода се ококори.
— Мила, но нали ти каза…
Ан махна нетърпеливо с ръка.
— Хайде да влизаме. Съвсем забравих, че го оставихме сам.
— Майор Деспард ли? Ан, много е симпатичен, нали?
— Като че ли.
Тръгнаха по пътеката.
Майор Деспард стоеше до камината с чаша чай в ръка.
Той прекъсна извиненията на Ан, че са го оставили сам:
— Госпожице Мередит, искам да ви обясня внезапното си посещение.
— О, но…
— Казах, че просто минавам, но това не е съвсем вярно. Дойдох нарочно.
— Откъде знаете адреса ми? — попита тя.
— Взех го от комисар Батъл.
Той забеляза как тя леко трепна при споменаването на това име, но веднага продължи:
— Батъл се е запътил насам. Срещнах го случайно на гара Падингтън. Качих се на колата си и дойдох тук. Бях уверен, че ще изпреваря влака.
— Но защо?
Той се поколеба съвсем кратко.
— Може и да греша, но останах с впечатлението, че вие навярно сте, както се казва, „сама на света“.
— Тя има мен — намеси се Рода.
Деспард я стрелна с поглед и явно му се понрави привлекателната, с малко момчешки вид девойка, която се подпираше до камината и внимателно следеше думите му. Двете момичета представляваха приятна двойка.
— Сигурен съм, че госпожица Мередит не би могла да има по-предана приятелка от вас, госпожице Доус — галантно каза той, — но ми се стори, че при тези особени обстоятелства съветът на човек с малко повечко опит няма да е излишен. Госпожица Мередит е заподозряна в убийство. Същото важи за мен и за още двама души. Подобна ситуация не е приятна и тя има своите особени трудности и опасности, които един млад и неопитен човек като вас може да не съзре. Според мен трябва да потърсите помощта на някой добър адвокат. Може би вече сте го направили?
Ан Мередит поклати глава.
— Не бях се сетила.
— Така си и мислех. Имате ли предвид някой добър лондонски адвокат?
Тя отново поклати глава.
— Никога досега не съм имала нужда от адвокат.
— Познавам господин Беъри — каза Рода. — Само че той сигурно е над сто години и е много разсеян.
— Ако ми позволите, госпожице Мередит, ще ви препоръчам моя адвокат, господин Михърн. Фирмата фактически е „Джейкъбс, Пийл & Джейкъбс“. Първокласни адвокати, знаят всички трикове.
Ан беше пребледняла още повече. Тя седна.
— Необходимо ли е наистина? — едва попита.