— Значи смятате, че така е уплашил госпожица Мередит — бавно изрече Поаро.
— Госпожица Мередит? — изненада се Деспард. — Нямах предвид нея. Тя не е от тези, които ще се уплашат от такива като Шейтана.
— Pardon. Исках да кажа госпожа Лоримър.
— Не, не. Не ме разбрахте. Аз говорех по принцип. Няма да е лесно да се уплаши госпожа Лоримър. А и тя не е жена, за която човек ще допусне, че крие някаква престъпна тайна. Не, нямах предвид конкретна личност.
— Значи сте говорели по принцип, така ли?
— Точно така.
— Няма съмнение, че този даго, както го нарекохте — каза Поаро, — често е проявявал отлично разбиране към жените. Знаел е как да им влезе под кожата и как да измъкне тайните им…
Той замълча.
Деспард го прекъсна нетърпеливо:
— Абсурдно е. Този човек беше просто един обикновен шарлатанин. Не беше никак опасен, но жените се бояха от него. Просто смешно. — Той изведнъж скочи. — Ей, изпуснах си спирката. Увлякох се в разговора. Довиждане, мосю Поаро. Погледнете надолу и ще видите вярната ми сянка да слиза след мен.
Той бързо се запъти към стъпалата. Кондукторът дръпна звънеца.
Поаро погледна надолу и видя Деспард да крачи по тротоара. Не си направи труда да различи фигурата, която го следваше, защото съзнанието му беше погълнато от нещо друго.
„Никой конкретно — промърмори на себе си. — Чудна работа.“
Шестнайсета глава
Показанията на Елси Бат
Хората от Скотланд Ярд съвсем неколегиално бяха прикачили на сержант О’Конър прякора „Слугинската молитва“.
Несъмнено той притежаваше изключително привлекателна външност. Беше висок, строен, с широки рамене; но не толкова правилните черти, колкото онази дяволита, малко разбойническа искра в очите му го правеше неотразим за нейния пол. Нямаше съмнение също така, че сержант О’Конър постигаше резултати, при това страшно бързо.
Той беше толкова експедитивен, че само четири дни след убийството на Шейтана вече седеше в евтините места на кино „Уили Пили“, долепил рамо до госпожица Елси Бат, бившата прислужница на госпожа Крадък от Норт Одли Стрийт 117.
След като внимателно изпълни първоначалните си встъпителни слова, сержантът премина към основната атака.
— Та това ми напомня — казваше той — за един мой стар приятел. Казваше се Крадък. Биваше си го.
— Крадък ли? — попита Елси. — Била съм при едни Крадък.
— Чудна работа. Да не би да са същите?
— Живееха на Норт Одли Стрийт — каза тя.
— Моите познати пък тъкмо щяха да се местят по онова време в Лондон — веднага отвърна О’Конър. — Да, май че беше Норт Одли Стрийт. Госпожа Крадък доста се позаглеждаше по мъжете.
Елси тръсна глава.
— Не можех да я понасям. Все намираше кусури и постоянно мърмореше. Според нея нищо не вършех както трябва.
— И на съпруга й не му се разминаваше май, а?
— Тя все се оплакваше, че не й обръщал внимание, че не я разбирал. Дай й само да пъшка и да повтаря колко била болна. Ако питат мен, нищо й нямаше.
О’Конър удари по коляното си.
— Сетих се! Нямаше ли нещо между нея и някакъв доктор? Май работата беше доста сериозна?
— Доктор Робъртс ли имате предвид? Него си го биваше, истински джентълмен.
— А, всички жени си приличате — каза сержант О’Конър. — Веднъж да се чуе нещо лошо за някого и вие скачате да го защитавате. Знам ги тия като него.
— Не, нищо не знаете и се заблуждавате за него. Той не е такъв човек. Да не би да е виновен, че госпожа Крадък все го викаше вкъщи? Какво му остава на един лекар? Ако питат мен, той изобщо не й обръщаше внимание, освен като на пациентка. За всичко е виновна тя. Направо не го оставяше на мира.
— Е, добре, Елси. Имате ли нещо против да ви наричам Елси? Имам чувството, че се знаем цял живот.
— Да, ама не е така! Елси, как ли не!
Тя тръсна глава.
— Добре тогава, госпожице Бат. — Той я изгледа многозначително. — Та казвах, че мъжът й сигурно е имал доста притеснения. Не е ли така?