— Вярно е — каза сержант О’Конър. — Наистина ставало много горещо, така съм чувал. Тя починала там. Сигурно го знаете.
— Сериозно? Божичко! Може да е била по-лоша, отколкото съм я мислила. — После добави с въздишка: — Какво ли са направили с онези хубави дрехи? Там живеят черни, дето не могат да ги носят.
— Щяхте да изглеждате чудесно в тях — каза сержант О’Конър.
— Нахалник — отвърна Елси.
— Е, няма да нахалствам тогава повече. Трябва да се стягам за командировка.
— За дълго ли?
— Може да е в чужбина — отвърна сержантът.
Лицето й помръкна.
Макар и да не й беше известна поемата на лорд Байрон „Не съм обичал аз газела нивга“, в този момент тя изпитваше точно такива чувства. Каза си: „Чудно как от най-симпатичните никога не излиза нищо. Е, какво пък, нали си имам Фред.“
И слава богу, защото това показа, че внезапната намеса на сержант О’Конър в нейния живот не бе довела до сериозна промяна в него. Фред даже като че ли спечели!
Седемнайсета глава
Показанията на Рода Доус
Рода Доус излезе от универсалния магазин „Дебнъмс“ и се спря замислено на тротоара, явно обзета от нерешителност. Лицето й беше много изразително и всяка емоции веднага се изписваше върху него.
В този момент то казваше: „Да го направя или не? Иска ми се… Но може би не трябва…“
Портиерът се приближи към нея и изрече с надежда:
— Такси, госпожице?
Тя поклати глава.
Едра жена с пакети в ръце, чието лице изразяваше подранила предколедна треска за пазаруване, я блъсна грубо, но Рода остана неподвижна, опитвайки се да вземе решение.
„В края на краищата защо пък не? Нали ме покани — но тя сигурно кани всеки… И не очаква да приема сериозно… И Ан не ме искаше — съвсем ясно даде да се разбере, че предпочита да отиде с майор Деспард при оня адвокат… И защо пък не? Нали трима вече са много… А и не е моя работа… Не че горя от желание да видя майор Деспард… Макар че е симпатичен… Сигурно е хлътнал по Ан. Мъжете не си правят толкова труд, освен ако не… Имам предвид, че никога не е само от любезност…“
Млад пощальон се блъсна в нея и каза с укор в гласа:
— Извинявайте, госпожице.
„О, боже! — помисли си Рода. — Не мога да стоя тук цял ден само защото съм пълна идиотка и не мога да взема едно решение… Мисля, че това палто и тази пола много си отиват. Дали пък кафявото няма да е по-практично от зеленото? Като че ли не. Е, какво, отивам ли или не? Сега е три и половина, удобно е… Имам предвид да не си помисли, че отивам за обяд или вечеря. Мога само да се отбия и да хвърля едно око.“
Тя бързо пресече улицата, зави надясно, после наляво по Харли Стрийт и се спря пред сградата с апартаменти, винаги описвана закачливо от госпожа Оливър като „кацнала насред болниците“12.
„Е, няма да ме изяде я“ — помисли си и смело влетя във входа.
Апартаментът на писателката беше на най-горния стаж. Униформеният портиер я качи с асансьора и я остави върху новата изтривалка пред една яркозелена врата.
„Направо ужасно — помисли Рода. — По-лошо и от зъболекар. Все пак трябва да приключа с това.“
С пламнало лице натисна звънеца.
Отвори й възрастна прислужница.
— Тук ли… може ли… госпожа Оливър у дома си ли е? — изрече тя.
Прислужницата се отдръпна, Рода влезе и след малко се озова в една доста разхвърляна гостна. Прислужницата каза:
— За кого да съобщя, моля?
— О… ъ-ъ-ъ… госпожица Доус, Рода Доус.
Прислужницата излезе. Точно след минута и четирийсет и пет секунди, които обаче се сториха на Рода цял век, тя се появи отново.
— Бихте ли ме последвали, госпожице?
Рода, още по-зачервена, тръгна след нея. В дъното на коридора се отвори врата. Тя влезе притеснено в някакво помещение, което изплашеният й поглед възприе първоначално като африканска джунгла!
Птици, безброй птици — папагали, канарчета, птици, които орнитологията още не беше описала, се шмугваха вътре и вън в някакъв праисторически лес. Насред този хаос от птичи и растителен живот съзря кухненска маса с пишеща машина върху нея, купища изписани листове по пода и самата госпожа Оливър с разрошена коса, която се надигаше от доста нестабилен стол.
— О, скъпа, много ми е приятно да ви видя — каза домакинята, подавайки изцапаната си от мастилена лента ръка, докато с другата безуспешно се мъчеше да приглади косата си.