— При адвокат ли?
Ариадни Оливър повдигна въпросително вежди.
— Да. Знаете ли, майор Деспард я посъветва да си вземе адвокат. Беше много любезен, наистина.
— И аз бях любезна. И какво от това? В действителност посещението ми като че ли беше доста неприятно на вашата приятелка.
— О, не е така, уверявам ви. — Рода се раздвижи на стола си, стараейки се да прикрие обзелото я неудобство. — Това е една от причините, заради които съм тук днес — исках да ви обясня. Виждате ли, според мен останахте с погрешно впечатление. Тя наистина изглеждаше малко неблагодарна, но всъщност не е така. Искам да кажа, че не беше заради вашето посещение. Беше заради нещо, което казахте.
— Нещо, което съм казала?
— Да. Не сте знаели, разбира се. Беше просто лошо съвпадение.
— И какво толкова казах?
— Сигурно дори няма да си спомните. Просто начина, по който го казахте — нещо за злополука и отрова.
— Така ли?
— Знаех си, че няма да си спомните. Да. Вижте, преди време Ан е имала ужасно преживяване. Била е в дом, където една жена глътнала отрова — мисля, че било боя за шапки, — вместо нещо друго. И умряла. Това, разбира се, било голям шок за Ан. Просто не може да понася спомена за това или да се говори за него. А вашите думи й го припомниха, затова изведнъж се напрегна и стана особена. Разбрах, че и вие го забелязахте, а аз не можех да кажа нищо пред нея. Но исках да разберете, че не е това, което си мислите. Не е било неблагодарност.
Госпожа Оливър внимателно погледна развълнуваното лице на младата жена, а после бавно изрече:
— Разбирам.
— Ан е страшно чувствителна — каза Рода. — Не умее да… Е, да се изправя пред проблемите. Ако нещо я тревожи, тя предпочита да не говори за него, макар това да не е никак добре, поне аз мисля така. Нещата си съществуват, независимо дали говориш за тях или не. Това е само бягство, все едно да се преструваш, че ги няма. Аз предпочитам да си кажа всичко, колкото и тежко да е.
— А — тихо изрече домакинята. — Но вие, мила моя, сте храбра, докато вашата Ан не е.
Рода се изчерви.
— Ан е много сладка.
По-възрастната жена се усмихна:
— Не съм казала обратното, а само това, че не е храбра като вас. — Тя въздъхна, а после попита доста неочаквано: — Цените ли истината, мила моя, или не?
— Разбира се, че я ценя — отговори Рода с широко отворени очи.
— Казвате го, макар може би да не сте се замисляли. Понякога истината боли и разрушава илюзиите.
— И все пак я предпочитам — отвърна Рода.
— Аз също. Но не съм сигурна дали постъпваме умно.
Момичето развълнувано попита:
— Нали няма да споменете пред Ан каквото ви казах? Моля ви! Ще се разсърди.
— Не съм и помисляла за подобно нещо. Това отдавна ли се е случило?
— Преди около четири години. Странно е как някои неща се случват повторно на хората. Имах леля, която постоянно преживяваше корабокрушения. Ето и Ан е замесена в два смъртни случая, само дето този е много по-лош. Убийството е ужасно нещо, нали?
— Да, така е.
В този момент се появи прислужницата, която носеше черното кафе и тоста.
Рода пи и яде с детинско удоволствие. За нея беше вълнуващо да се храни заедно с такава бележита личност.
Когато приключиха, тя стана и каза:
— Надявам се, че не ви попречих страшно много. Ще имате ли нещо против — искам да кажа ще ви бъде ли неприятно, ако ви изпратя една от вашите книги за автограф?
Госпожа Оливър се засмя.
— О, имам предвид нещо по-добро. — Отвори един шкаф в другия край на стаята. — Коя си избирате? Самата аз доста си харесвам „Аферата на втората златна рибка“. Поне не е толкова лоша като останалите.
Малко шокирана от начина, по който една писателка описва плодовете на своето перо, Рода прие с вълнение. Ариадни Оливър взе книгата, отвори я, написа името си със замах и й я подаде.
— Заповядайте.
— Много ви благодаря. Беше ми страшно приятно. Наистина ли нямахте нищо против, че дойдох?
— Самата аз исках да дойдете — отвърна госпожа Оливър. — След кратка пауза добави: — Вие сте добро дете. Довиждане. И се пазете, мила.
„О, боже, защо ли казах това?“ — измърмори на себе си тя, когато затваряше вратата след гостенката си. Тръсна глава, разроши коса и се завърна към виртуозните занимания на Свен Хиерсон с лучената плънка.