Осемнайсета глава
Интерлюдия с чай
Госпожа Лоримър излезе от една врата на Харли Стрийт.
Остана за малко на площадката пред входа, а после се спусна бавно по стъпалата.
Лицето й изразяваше странна смесица от мрачна решителност и необичайна колебливост. Тя леко сбърчи вежди в усилието си да се съсредоточи.
Точно в този мит зърна Ан Мередит на отсрещния тротоар.
Ан гледаше към една голяма жилищна сграда. Госпожа Лоримър се поколеба за малко, а после прекоси улицата.
— Как сте, госпожице Мередит?
Ан почти подскочи и се обърна.
— О, здравейте.
— Още ли сте в Лондон? — попита по-възрастната жена.
— Не. Дойдох само за през деня. Имах среща с адвокат.
Очите й още гледаха към голямата жилищна сграда.
Лоримър попита:
— Да не би да се е случило нещо?
Ан гузно трепна.
— Да се е случило нещо? О, не! Какво да се е случило?
— Гледате така, сякаш сте намислили нещо.
— Не съм… Всъщност да, но нищо важно, даже е малко глупаво. — Тя направи опит да се засмее, а после продължи: — Стори ми се, че видях приятелката си — момичето, с което живея, — да влиза там, та си помислих, да не би да е ходила при госпожа Оливър.
— Там ли живее госпожа Оливър? Не знаех.
— Да. Тя ни посети онзи ден и ни даде адреса си, като ни покани на гости. Просто се питах дали това е Рода или не.
— Искате ли да отидете и да се уверите?
— Не, по-добре не.
— Тогава ви каня на чай — каза госпожа Лоримър. — Наблизо има едно приятно място.
— Много сте любезна — прие Ан с известно колебание.
Те поеха надолу и свиха в една пресечка. Седнаха в малка чайна, където им сервираха чай и кифли.
Отначало разговорът не вървеше. Всяка от тях като че ли намираше спокойствие в мълчанието на другата.
Внезапно Ан попита:
— Госпожа Оливър идвала ли е при вас?
Госпожа Лоримър поклати глава.
— Никой не е идвал при мен, с изключение на мосю Поаро.
— Нямах предвид… — започна Ан.
— Така ли? Аз пък си помислих обратното.
Девойката уплашено вдигна поглед, но онова, което видя в очите на госпожа Лоримър, като че ли я успокои.
— Не е идвал — бавно каза тя.
Настана пауза.
— А комисар Батъл? — попита Ан.
— О, да, разбира се.
— Какво ви пита? — неуверено изрече младата жена.
Госпожа Лоримър въздъхна.
— Предполагам, че обичайните неща. Съвсем рутинни въпроси. Държа се много любезно.
— Сигурно е разпитвал всеки, нали?
— Навярно.
Настъпи нова пауза.
Ан каза:
— Госпожо Лоримър, мислите ли, че някога ще открият кой го е направил?
Гледаше надолу към чинийката. Тя не видя любопитството в очите на възрастната жена, която пък наблюдаваше наведената глава на девойката.
Госпожа Лоримър изрече бавно:
— Не зная.
Ан измърмори:
— Не е… не е много приятно, нали?
Същото любопитно изражение остана върху лицето на госпожа Лоримър, този път вече примесено с определено съчувствие, когато попита:
— На колко сте години, госпожице Мередит?
— Аз… аз ли? — заекна тя. — На двайсет и пет.
— А аз съм на шейсет и пет — каза госпожа Лоримър. После продължи: — Животът е пред вас…
Ан потръпна.
— Може да ме прегази някой автобус.
— Да, възможно е. Докато мен сигурно няма. — Тя изрече тези думи доста особено и Ан я изгледа учудено.
— Животът не е лесен — рече госпожа Лоримър. — Ще го разберете, когато станете на моите години. Трябват много кураж и голяма издържливост. А накрая човек се пита дали си струва.
— О, моля ви — възкликна госпожица Мередит.
По-възрастната жена се засмя — обичайното й самочувствие се беше възвърнало.
— Доста евтино е да се говорят мрачни неща за живота.
Повика сервитьорката и плати.
На улицата госпожа Лоримър махна на едно минаващо такси.
— Да ви закарам ли? — попита. — Отивам на юг от парка.
Лицето на Ан светна.
— Не, благодаря. Виждам, че приятелката ми пристига. Много съм ви признателна, госпожо Лоримър. Довиждане.
— Довиждане. И успех — каза възрастната жена.
Колата потегли и Ан забърза напред.