Лицето на Рода грейна, когато я видя, а после прие леко гузно изражение.
— Рода, да не би да си ходила при госпожа Оливър? — попита Ан.
— Всъщност да, ходих.
— Видя ли как те хванах.
— Какво искаш да кажеш — хванах? Хайде да се качим на автобуса. Ти нали имаше среща с онзи приятел? Мислех си, че поне ще те почерпи чай.
Ан замълча за миг — някакъв глас пропищя в ушите й.
— Не можем ли да вземем приятеля ти и да пием чай заедно?
Последва отговорът й — прибързан, без да го обмисли:
— Много благодаря, но трябва да излизаме с някакви хора.
Лъжа, при това толкова глупава. Изречена по най-глупавия начин, когато човек казва първото нещо, което му идва наум. Можеше спокойно да отговори: „Благодаря, но моят приятел вече е канен на чай.“ Това беше в случай, че не искаше Рода да е с нея — както всъщност си беше.
Странно защо беше така. Определено й се искаше да запази Деспард за себе си. Беше изпитала ревност. Ревнуваше от Рода. Приятелката й беше толкова умна, винаги готова да разговаря и толкова жизнена. Онази вечер майор Деспард като че ли я бе харесал. Но всъщност беше дошъл да види нея, Ан Мередит. Рода просто си беше такава — неволно я засенчваше. Да, тя определено не желаеше Рода да я придружи.
Само че беше объркала всичко с глупавото си притеснение. Ако беше направила всичко както трябва, сега можеше да пие чай с майора в клуба му или някъде другаде.
Рода я дразнеше, досаждаше й. А и защо беше ходила при госпожа Оливър?
Попита я:
— Защо ходи при госпожа Оливър?
— Ами нали ни покани?
— Да, но не съм очаквала да е сериозно. Тя сигурно кани всеки срещнат.
— Не е така. Беше страшно любезна, наистина. Подари ми една книга. Виж.
Рода я размаха.
Ан изрече с подозрение в гласа:
— За какво си говорихте? Не за мен, нали?
— О, колко сме самонадеяни!
— Остави това. Говорихте ли за мен, за убийството?
— Говорихме за нейните убийства. Сега пише една книга, в която има отрова в лучената плънка. Толкова е земна! И каза, че писането е страшно трудна работа. Каза още и как се оплитала в сюжетите, пихме черно кафе и ядохме тост — изрече Рода на един дъх, а после добави: — О, Ан, имаш нужда от един чай.
— Не, благодаря. Вече пих с госпожа Лоримър.
— Госпожа Лоримър? Не е ли… не беше ли и тя там?
Ан кимна.
— Къде я намери? Да не би да ходи у тях?
— Не. Срещнах я случайно на Харли Стрийт.
— Как ти се стори?
— Не зная. Стори ми се доста особена. Съвсем различна от онази вечер.
— Още ли мислиш, че тя го е направила? — попита приятелката й.
Ан помълча около минута, а после отговори:
— Не зная. Хайде да не говорим за това, Рода! Знаеш колко ми е неприятно да се говори за такива работи.
— Добре, мила. Как беше адвокатът? Сух и скучен като закон?
— Евреин, при това много добър.
— Чудесно. — Тя почака малко и додаде: — Как беше майор Деспард?
— Много мил.
— Хлътнал е по теб, Ан. Слушай какво ти казвам.
— Стига глупости, Рода.
— Добре, ще видим.
Тя започна да си тананика, като си мислеше: „Разбира се, че е хлътнал по нея. Ан е толкова хубава. Само дето е малко разглезена… Никога няма да тръгне с него на експедиции. Ами тя ще се разпищи, щом види змия… Мъжете винаги харесва жени, които не им подхождат.“
А на глас каза:
— Автобусът отива до гара Падингтън. Ще успеем да хванем влака в 4.48.
Деветнайсета глава
Консултация
Телефонът в стаята на Поаро иззвъня и в слушалката се чу почтителен глас:
— Сержант О’Конър. Поздрави от комисаря Батъл. Ще бъде ли удобно на господин Еркюл Поаро да дойде в Скотланд Ярд в 11.30?
Детективът отговори утвърдително и О’Конър затвори.
Точно в 11.30 Поаро слезе от таксито пред входа на Скотланд Ярд. Върху него връхлетя госпожа Оливър.
— Мосю Поаро! Чудесно! Ще ми помогнете ли?
— С удоволствие, мадам. Какво мога да направя?
— Платете ми таксито. Не зная как е станало, но съм взела чантата си за чужбина, а този човек категорично отказва да приеме франкове, лири или марки!
Поаро галантно извади дребни пари, а след това заедно с госпожа Оливър влязоха в сградата.