— Какво представлява госпожа Лъксмор? — попита Батъл.
— Живее в Лондон, така че може и сам да се убедите. Ще намерите адреса в папката. Някъде в Саут Кенсингтгън. Но пак повтарям — Деспард не е вашият човек.
Рейс напусна стаята, движейки се с подскачащата и безшумна походка на ловец.
Батъл кимна замислено след затварянето на вратата.
— Навярно има право. Полковникът познава хората. И все пак човек не може да приема всичко като някаква даденост.
Той се зае с купчината листове, които Рейс бе оставил на бюрото, като от време на време отмяташе нещо с молив в бележника си.
— Е, господин комисар — обади се госпожа Оливър. — Няма ли да ни кажете какво правите?
Той вдигна поглед и се усмихна. Усмивката раздели лицето му на две части.
— Не би било редно, госпожо Оливър. Надявам се, че го разбирате.
— Глупости — каза тя. — И за миг не допускам, че може да ни кажете нещо, което не желаете.
Комисарят поклати глава.
— Не — решително изрече. — Карти на масата — това е мотото на тази игра. Нямам намерение да играя нечестно.
Госпожа Оливър придърпа стола си по-наблизо.
— Хайде, кажете ни — примоли се.
Комисарят изрече бавно:
— Преди всичко ще ви кажа следното — що се отнася до действителния убиец на господин Шейтана, нямам никакъв напредък. В неговите книжа не открихме нищо подозрително. А за останалите четирима — наредих да ги следят, естествено, но досега няма нищо определено. Както каза и мосю Поаро, има само една надежда — миналото. Трябва да се открие какво престъпление (ако изобщо има такова, защото е напълно възможно Шейтана да е говорел така само за да впечатли мосю Поаро) са извършили тези хора и това може да ни подскаже кой е извършил това убийство.
— Е, и открихте ли нещо?
— Мисля, че да — за един от тях.
— За кого?
— За доктор Робъртс.
Ариадни Оливър го загледа с нетърпеливо очакване.
— Както е известно и на мосю Поаро, аз опитах с най-различни теории. Установих със сигурност, че никой от близките му роднини не е починал от внезапна смърт. Проследих всички останали вероятни нишки и всичко се свежда до една възможност — при това тя е доста неясна. Преди няколко години Робъртс трябва да се е провинил най-малкото в недискретност спрямо една своя пациентка. Може да е било нещо незначително и най-вероятно е така. Но дамата била доста емоционална и склонна към истерични сцени, та или съпругът е надушил нещо, или тя си е „признала“. Във всеки случай докторът бил разкрит. Разяреният съпруг заплашил, че ще го докладва в Медицинския съвет, което навярно би провалило кариерата му на лекар.
— И какво станало? — задъха се госпожа Оливър.
— Явно Робъртс успял временно да успокои разярения съпруг, който починал от синя пъпка почти веднага след това.
— Синя пъпка ли? Но това не е ли заболяване по добитъка?
Комисарят се ухили.
— Точно така, госпожо Оливър. Това не е отровата на южноамериканските индианци! Може би ще си спомните, че по това време се говореше за заразени евтини четки за бръснене. Доказало се, че Крадък се е заразил именно от четката си за бръснене.
— Доктор Робъртс ли се е грижил за него?
— О, не. Прекалено е хитър за такова нещо. Освен това съм сигурен, че Крадък не би позволил това в никакъв случай. Единствената улика, с която разполагам — а тя не е кой знае каква, — е, че сред пациентите на доктора по него време е имало случай на синя пъпка.
— Искате да кажете, че Робъртс е заразил четката?
— В това е цялата работа. Но имайте предвид, че това е само предположение. Нямаме на какво да се опрем. Чиста догадка. Но е възможно.
— Не се е оженил за госпожа Крадък след това?
— О, боже мой, не! Предполагам, че чувствата са били главно от нейна страна. Чух, че проявила доста силно негодувание, но внезапно заминала към Египет за зимата. Умряла там от някакво странно отравяне на кръвта. Названието му е дълго, но не вярвам да ви каже много. Тук се среща много рядко, но за Египет било нещо обичайно.
— Значи не може докторът да я е отровил?