— Не зная — отвърна Батъл. — Говорих с един мой приятел бактериолог — страшно трудно е да получиш конкретен отговор от такива хора. Никога не казват „да“ или „не“, а винаги „възможно е при известни условия“, „зависи от състоянието на пациента“, „известни са подобни случаи“, „много зависи от идиосинкразията на пациента“ — все такива приказки. Но доколкото поне успях да изкопча нещо от него, то се свежда до следното — възможно е микробите да са били въведени в кръвта още в Англия и симптомите да се проявят по-късно.
Поаро попита:
— Била ли е госпожа Крадък ваксинирана против тиф преди заминаването си за Египет? Доколкото зная, повечето хора ги ваксинират.
— Отлично, мосю Поаро.
— И докторът е поставил ваксината?
— Точно така. Но отново не можем да докажем нищо. Направени са й били обичайните две ваксинации, които наистина са можели да бъдат просто ваксини против тиф. А може би едната е била ваксина, а другата — нещо различно. Не знаем със сигурност и никога няма да узнаем. Всичко е само хипотеза. Можем да кажем само това — възможно с.
Поаро кимна замислено.
— Доста добре съвпада с някои намеци на господин Шейтана, които той направи пред мен. Възхваляваше успелия убиец — човека, когото никога нямало да обвинят в извършеното престъпление.
— Как тогава го е научил господин Шейтана? — попита госпожа Оливър.
Детективът сви рамене.
— Едва ли някога ще го узнаем. Самият той е ходил в Египет, защото там се е запознал с госпожа Лоримър. Може да е чул някой местен лекар да коментира необичайните подробности при случая с госпожа Крадък — например учудване от това как може да се е заразила. Друг път може да е чул да се говори нещо за Робъртс и госпожа Крадък. Може да е направил опит да го позабавлява, като е подметнал нещо пред доктора, и да е забелязал реакцията му, навярно уплаха — само че няма как да го узнаем. Има хора, които умеят да измъкват тайни и господин Шейтана беше един от тях. Но това не ни засяга. Можем обаче да кажем едно — той се е досещал. А дали тези негови догадки са били оправдани?
— Струва ми се, че да — отвърна Батъл. — Имам чувството, че нашият весел и жизнерадостен доктор не може да се похвали с кой знае какви скрупули. Срещал съм такива хора. Приликата между тях е изумителна. Според мен той си е истински убиец. Убил е господин Крадък. Може да е убил и госпожа Крадък, ако е започнала да му досажда и да го заплашва със скандал. Но дали е убил Шейтана? Това именно е въпросът. А като сравняваме престъпленията, по-скоро съм склонен да отхвърля тази възможност. При семейство Крадък той използва медицински методи. И в двата случая смъртта е била отдадена на естествени причини. Според мен, ако той беше убил Шейтана, щеше да го направи по медицински начин. Щеше да прибегне до микроби, а не до нож.
— Не съм допускала, че е той — каза госпожа Оливър. — Нито за минута. Освен това той много бие на очи.
— Значи Робъртс напуска сцената — промърмори Поаро. — Ами останалите?
Батъл махна нетърпеливо с ръка.
— При тях не съм стигнал доникъде. Госпожа Лоримър е вдовица от двайсет години. Живяла е предимно в Лондон, като от време на време е прекарвала зимата в чужбина. Все по цивилизовани места — Ривиерата, Египет и така нататък. Не сме открили да е свързана с някакъв загадъчен смъртен случай. Изглежда е водила напълно нормален и почтен живот на светска дама. Всички я уважават и имат най-високо мнение за нея. Най-лошото, което съм чул за нея, е, че не понася глупаци! Признавам, че съм готов да вдигна бяло знаме при нейния случай. И все пак трябва да има нещо! Шейтана го е мислел.
Той въздъхна отчаяно.
— Да вземем госпожица Мередит. Нейната история ми е известна много добре — нищо особено сама по себе си. Дъщеря на армейски офицер. След смъртта му не наследява почти нищо. Наложило се сама да си изкарва прехраната. Не била подготвена за нищо. Направих проверка в Челтнъм за нея — нищо особено. Всички съчувстваха на бедното дете. Първо отишла при някакви хора на остров Уайт — нещо като гувернантка и помощничка на майката. Жената, при която е била, сега е в Палестина; говорих със сестра й и тя ми каза, че госпожа Елдън много харесвала момичето. Никакви загадъчни смъртни случаи или нещо подобно. Когато госпожа Елдън заминала за чужбина, Ан Мередит отишла в Девъншир и станала придружителка на лелята на своя съученичка. Тази съученичка е госпожицата, с която живее сега — Рода Доус. Прекарала там две години, докато здравето на госпожица Доус се влошило сериозно и трябвало да се наеме опитна медицинска сестра. Разбрах, че била болна от рак. Още е жива, но паметта й е много отслабнала. Предполагам, че почти постоянно е на морфин. Разговарях с нея. Спомни си за Ан и каза, че била добро момиче. Говорих и с една съседка, която доста по-добре помнеше събитията от последните няколко години. В енорията били починали двама-трима души, които, доколкото разбрах, Ан Мередит почти не е познавала. После идва Швейцария. Очаквах да се натъкна на някаква фатална случка там, но не излезе нищо такова. Няма нищо и в Уолингфърд.