— Нашият приятел е точен до педантичност — подхвърли той с усмивка.
Тя се съгласи:
— Да, виждам. Днес малцина си правят труда да ти представят останалите. Просто казват: „Предполагам, че познавате всички тук“, и те оставят така.
— Независимо дали ги познавате или не?
— Независимо дали ги познавате или не. Понякога човек се чувства неловко, но така е далеч по-впечатляващо. — Тя се поколеба, а после добави: — Да не би това да е госпожа Оливър, писателката?
В този момент госпожа Оливър извиси плътния си глас, обръщайки се към доктор Робъртс:
— Не можете да убегнете на женския инстинкт, докторе. Жените ги умеят тези работи.
Забравяйки, че не е с интелектуалната си прическа, тя понечи да отметне косата си назад, но опитът й бе осуетен от бретона.
— Да, това е госпожа Оливър — каза Поаро.
— Тази, която е написала „Трупът в библиотеката“?
— Самата тя.
Госпожица Мередит леко се намръщи.
— Ами онзи човек с дървената физиономия — какво каза за него господин Шейтана? Че е полицейски комисар ли?
— От Скотланд Ярд.
— А вие?
— Какво аз?
— Зная всичко за вас, мосю Поаро. Всъщност вие разкрихте азбучните убийства.
— Мадмоазел, карате ме да се чувствам неловко.
Тя сключи вежди.
— Господин Шейтана — започна, но спря. — Господин Шейтана…
Поаро се обади тихо:
— За него човек би казал, че е обсебен от на мисълта за престъпления. Така поне изглежда. Няма съмнение, че иска да ни чуе как спорим помежду си. Той вече провокира госпожа Оливър и доктор Робъртс и сега те обсъждат отрови, които не оставят следи.
Госпожица Мередит възкликна:
— Що за странен човек!
— Доктор Робъртс ли?
— О, не, господин Шейтана. — Тя потръпна леко и каза: — Струва ми се, че в него винаги има нещо, което плаши. Човек никога не знае кое може да му е забавно. А то може… може да се окаже нещо жестоко!
— Като например лов на лисици?
Тя го погледна укорително:
— Имах предвид… О, имах предвид нещо ориенталско!
— Навярно мъчителни мисли не му дават покой — каза Поаро.
— Какъв мъчител на мисли?
— Не, не, просто казах, че навярно го мъчат някакви мисли.
— Както и да е, но не бих казала, че ми е много симпатичен — сподели тя, като сниши гласа си още повече.
— Е, поне от вечерята ще останете доволна — увери я той. — Готвачът му е превъзходен.
Девойката го изгледа подозрително, а след това се засмя.
— О — възкликна, — ама вие се държите съвсем по човешки!
— Но как, моля ви се! Нали съм човек!
— Знаете ли — отвърна тя, — всички тези знаменитости тук доста ме смущават.
— Но, мадмоазел, не бива да се смущавате. По-скоро трябва да се вълнувате! Пригответе си писалката и бележничето за автографи.
— Вижте, аз не се интересувам толкова много от престъпления. Според мен така е с повечето жени — детективските истории като че ли са повече по вкуса на мъжете.
Еркюл Поаро въздъхна малко престорено.
— Уви! — промърмори. — Какво не бих дал в този миг, за да бъда една, макар и дребна филмова звезда!
Икономът отвори вратата и тихо съобщи:
— Вечерята е сервирана.
Прогнозата на Поаро се оказа вярна. Вечерята беше вкусна, обслужването — безупречно. Меко осветление, полирано дърво, синкави отблясъци на чаши от ирландско стъкло. Приглушената светлина придаваше на господин Шейтана, седнал начело на масата, по-демоничен вид от всякога.
Той вежливо се извини за неравномерния брой гости от двата пола.
От дясната му страна беше госпожа Лоримър, а отляво — госпожа Оливър. Мередит бе настанена между комисаря Батъл и майор Деспард. Поаро се намираше между госпожа Лоримър и доктор Робъртс.
Последният му подметна шеговито:
— Няма да ви позволя да окупирате единственото хубаво момиче за цялата вечер. Зная ви аз французите, никак не си губите времето.
— В действителност съм белгиец — промърмори Поаро.
— Предполагам, че няма голяма разлика, когато се отнася до жени, а, стари момко? — бодро подхвърли докторът.
След което шеговитостта изчезна от гласа му и той съвсем професионално започна да обяснява на полковник Рейс от другата си страна за последните постижения при лекуването на сънната болест.