— Значи и Ан Мередит е оправдана? — попита Поаро.
Батъл се поколеба.
— Не бих казал точно така. Има нещо… В нея се долавя някакъв страх, който като че ли не може да се отдаде изцяло на случая с Шейтана. Вижда се, че е напрегната, че постоянно е нащрек. Готов съм да се закълна, че е имало нещо. Но пък от друга страна, животът й е напълно безупречен.
Госпожа Оливър си пое дълбоко въздух — знак, че се забавлява.
— И все пак — каза тя — Ан Мередит е била в един дом, където жена взема по погрешка отрова и умира.
Ариадни Оливър не можеше в никакъв случай да се оплаче от ефекта, който думите й произведоха върху останалите.
Комисарят се завъртя на стола си и я зяпна.
— Вярно ли е това, госпожо Оливър? Откъде го знаете?
— Малко детективска работа — отвърна тя. — Просто се разбирам с млади момичета. Посетих двете девойки и им сервирах една измислена версия, че подозирам доктор Робъртс. Другото момиче, Рода, се държа много приятно. О, тя беше впечатлена от личността ми, защото ме смяташе за истинска забележителност. А пък на малката Мередит никак не й допадна моето посещение и тя съвсем не го скри. Държа се доста подозрително — а защо, ако няма какво да крие? Поканих и двете на гости в Лондон. Дойде Рода и от нея научих всичко — как Ан се държала лошо с мен тогава, защото някакви мои думи й напомнили за трагична случка, а после ми разказа цялата история.
— Каза ли кога и къде е станало?
— Преди три години в Девъншир.
Комисарят измърмори под носа си и записа нещо в бележника. Непоклатимото му спокойствие бе нарушено.
Госпожа Оливър се наслаждаваше на триумфа си. Удоволствието й беше голямо.
— Свалям ви шапка, госпожо Оливър — каза той. — Този път поведохте с една точка. Информацията ви е изключително полезна. Освен това показва колко лесно може да се пропусне нещо.
Той сви вежди.
— Едва ли е била дълго на това място. Най-много няколко месеца. Сигурно е било между остров Уайт и госпожица Доус. Да, точно така. Естествено сестрата на госпожа Елдън си спомни, че заминала за Девъншир, но не можа да си спомни точно къде или при кого.
— Кажете ми — обади се Поаро — била ли е тази госпожа Елдън, как да се изразя, малко разхвърляна?
Батъл го изгледа с любопитство.
— Изненадвате ме, мосю Поаро. Откъде може да го знаете? Сестра й беше доста точна в описанието.
Спомням си, че каза: „Сестра ми е толкова разхвърляна и разпиляна.“ Но вие, вие как го узнахте?
— Ами защото е имала нужда от помощница — обади се госпожа Оливър.
Поаро поклати глава.
— Не, не е това. Но няма значение, аз просто полюбопитствах. Продължете, господин комисар.
— Затова — продължи Батъл — допуснах, че е заминала при госпожица Доус направо от остров Уайт. Лукава девойка се оказа тя, добре ме измами. Да лъже през цялото време.
— Лъжата невинаги е доказателство за вина — каза Поаро.
— Зная, мосю Поаро. Това се отнася до лъжеца по рождение, фактически тя се оказа такава. Винаги казва това, което ще прозвучи най-добре. Но все пак доста голям риск поема, като крие подобни неща.
— Не е допускала, че се интересувате от минали престъпления — каза госпожа Оливър.
— Още една причина да не се укрива тази информация. Смъртта трябва да е била приписана на нещастен случай, така че не е имала от какво да се бои — освен ако е виновна.
— Освен ако е виновна за смъртния случай в Девъншир, да — каза Поаро.
Батъл се извърна към него.
— Да, разбира се. Дори тази случайна смърт да се окаже не толкова случайна, от това не следва, че тя е убила Шейтана. Но тези случаи също са убийства. Желанието ми е престъпниците да не остават ненаказани.
— Шейтана мислеше другояче — обади се детективът.
— В случая с Робъртс — да. Остава да видим дали е така и при госпожица Мередит. Утре заминавам за Девън.