— Знаете ли къде трябва да отидете? — попита Ариадни Оливър. — Не исках да разпитвам Рода за повече подробности.
— Правилно сте постъпили. Едва ли ще имам проблеми. Сигурно е имало следствие, от което ще е останал протокол. Това е нормална полицейска практика. Утре сутринта ще разполагам с всички данни.
— Ами майор Деспард? — попита госпожа Оливър.
— Открихте ли нещо за него?
— Чаках сведенията от полковник Рейс. Разбира се, наредих да го следят. Има нещо интересно за него — отишъл при госпожица Мередит в Уолингфърд. А нали си спомняте думите му от снощи — че я видял за пръв път у Шейтана?
— Тя е с хубава външност — отбеляза Поаро.
Батъл се засмя.
— Да, сигурно това е причината. Между другото Деспард не се е оставил ей така, ами е потърсил услугите на адвокат. Сигурно очаква неприятности.
— Предвидлив човек — каза детективът. — Подготвя се за всеки случай.
— И следователно няма да хукне да забива нож, без да се замисли — въздъхна комисарят.
— Така е, освен ако не е имал друг избор — каза Поаро. — Не забравяйте, че може да действа светкавично.
Батъл го изгледа.
— А сега, мосю Поаро, какво става с вашите карти? Май още не сте ги свалили на масата.
Детективът се усмихна.
— О, не държа кой знае какви карти. Да не мислите, че крия факти от вас? Не е така. Не съм се добрал до почти нищо. Говорих с доктор Робъртс, с госпожа Лоримър, с майор Деспард (още не съм говорил с госпожица Мередит) — и какво узнах? Това, че доктор Робъртс е много наблюдателен, че госпожа Лоримър от друга страна притежава отлична способност да се концентрира, но иначе е почти сляпа за останалите неща около нея. Но пък обича цветя. А Деспард забелязва само неща, които са му приятни — килими, спортни и ловни трофеи. Той не притежава това, което наричам външно зрение (да забелязваш нещата около себе си, което е характерно за наблюдателните личности), нито пък вътрешно зрение — способността да се концентрираш върху едно нещо. Зрението му, така да са каже, е ограничено по силата на собствената му воля — той забелязва само това, което съответства на неговата душевна и умствена нагласа.
— Това значи наричате факти, така ли? — попита учудено комисарят.
— Наистина са факти, макар и дребни може би.
— Ами госпожица Мередит?
— Оставих я за накрая. Но и нея ще разпитам какво си спомня от стаята.
— Това е стар подход — замислено изрече Батъл. — Чисто психологически. Ами ако ви заблуждават умишлено?
Поаро усмихнато поклати глава.
— Не, това би било невъзможно. Независимо дали се опитват да ме заблудят или да ми помогнат, те задължително се разкриват пред мен.
— Сигурно имате право — замислено каза Батъл. — Само че аз не мога да работя така.
Поаро каза, все още с усмивка на уста:
— Струва ми се, че в сравнение с вас и госпожа Оливър — дори и с полковник Рейс, — аз съм направил твърде малко. Картите, които свалям на масата, са доста скромни.
Батъл примигна няколко пъти.
— Що се отнася до това, мосю Поаро, двойката от козовете е наистина скромна карта, но може спокойно да вземе, което и да е от трите аса. Независимо от всичко ще ви помоля да свършите малко работа от по-практическо естество.
— И тя е?
— Искам да разпитате вдовицата на професор Лъксмор.
— А защо вие не го направите?
— Защото, както току-що казах, утре заминавам за Девъншир.
— Защо не го направите вие? — отново попита Поаро.
— Не се примирявате лесно, нали? Е, да ви кажа право, струва ми се, че вие ще измъкнете от нея повече, отколкото аз.
— Защото моите методи са по-малко ортодоксални ли?
— Може да се каже и така — ухили се Батъл. — От инспектор Джап зная, че не обичате лесните решения.
— Като покойния Шейтана?
— А мислите ли, че той би могъл да измъкне нещо от нея?
Детективът изрече натъртено:
— Според мен той отдавна е успял да го направи!
— Защо мислите така? — остро попита Батъл.
— Една случайна забележка на майор Деспард.
— Значи се е издал, така ли? Доста необичайно за него.
— О, драги ми приятелю, невъзможно е човек да не се издаде — освен ако не мълчи като риба! Думите са най-коварният издайник.
— Дори и ако човек лъже? — попита госпожа Оливър.