— Да, мадам, защото веднага става ясно, че изричате определена лъжа.
— Карате ме да се чувствам неловко — каза госпожа Оливър и стана.
Комисарят я придружи до вратата и стисна ръката й.
— Вие бяхте ненадмината, госпожо Оливър — каза той. — По-добър детектив сте от онзи ваш върлинест лапландец.
— Финландец — поправи го тя. — Той си е истински идиот, но хората го харесват. Довиждане.
— Аз също трябва да вървя — каза Поаро.
Батъл записа един адрес на листче хартия и го пъхна в ръката му.
— Ето. Заемете се с нея.
Поаро се усмихна.
— И какво очаквате да разбера?
— Истината за смъртта на професор Лъксмор.
— Mon cher Батъл! Нима някой знае истината за нещо?
— Аз заминавам за Девъншир — изрече комисарят решително.
Детективът само измърмори:
— Странно, много странно.
Двайсета глава
Показанията на госпожа Лъксмор
Една прислужница отвори вратата на жилището на госпожа Лъксмор в Саут Кенсингтън и изгледа Поаро с подчертано неодобрение. Явно не гореше от желание да го допусне вътре.
Без да се притеснява от това, той й подаде визитната си картичка.
— Предайте я на господарката си. Мисля, че ще поиска да ме види.
Картичката, която връчи, беше от по-специалните. В единия й ъгъл беше изписано „Частен детектив“. Беше я поръчал, за да улесни контактите си с представителките на нежния пол. Почти всяка жена, независимо дали е изпълнена със съзнание за невинност или вина, гореше от желание да зърне частен детектив и да разбере какво иска.
Изоставен позорно на прага, Поаро се зае да оглежда чукалото, чието състояние го изпълваше с отвращение. „А! Иска малко икономия и вълнен парцал“ — измърмори той под носа си.
Прислужницата се завърна, дишайки тежко, и го покани да влезе.
Влязоха в стая на първия етаж — доста мрачна и с мирис на стари цветя и непочистени пепелници. В нея имаше множество копринени възглавници в екзотични разцветки, като всички се нуждаеха от незабавно изпиране. Стените бяха в изумруденозелено, а таванът — във фалшив меден оттенък.
До камината стоеше висока и доста привлекателна жена. Тя пристъпи напред и заговори с гърлен глас:
— Мосю Еркюл Поаро?
Той се поклони. Очевидната промяна в поведението му като че ли още повече се стараеше да подчертае чужденеца у него. Движенията му можеха да се причислят определено към епохата на барока. Те, макар и съвсем леко, напомняха на покойния Шейтана.
— Какво ви води насам?
Поаро отново се поклони.
— Може ли да седна? Боя се, че ще ни е необходимо малко повечко време…
Домакинята махна нетърпеливо към един стол, а самата тя се настани в края на дивана.
— Да? И?
— Аз, мадам, върша разследване, частно разследване, нали разбирате?
Колкото по-сложен бе подходът, толкова повече нарастваше нетърпението й.
— Да, да?
— Разследвам смъртта на покойния професор Лъксмор.
Тя пое дълбоко въздух.
— Но защо? Какво имате предвид? Какво общо имате вие с това?
Той я изгледа внимателно, преди да продължи:
— Знаете ли, в момента се пише книга за живота на вашия прочут съпруг. Писателят, естествено, иска да борави само с точни факти. А що се отнася до смъртта на съпруга ви…
Тя веднага го прекъсна:
— Съпругът ми почина от треска край Амазонка.
Поаро се наведе напред. Бавно, много бавно започна да поклаща глава с едно подлудяващо монотонно движение.
— Но, мадам, мадам… — възпротиви се.
— Но аз зная! Бях там през цялото време.
— Но да, естествено, били сте там. Точно така, моята информация го потвърждава.
Тя извика:
— Каква информация?
Без да отделя поглед от нея, Поаро изрече:
— Информацията, която ми даде покойният господин Шейтана.
Тя се сви, сякаш я удари камшик.
— Шейтана? — прошепна тя.
— Един човек, който знаеше неимоверно много. Забележителен човек. Бяха му известни много тайни.
— Навярно е било така — прошепна тя и облиза пресъхналите си устни.
— Например той знаеше, че съпругът ви не е починал от треска.
Тя се втренчи в него с обезумял и отчаян поглед. Поаро се облегна, наблюдавайки ефекта от думите си. Тя положи усилия да се овладее.