— Е? — попита Ан.
— Просто ви моля да си спомните и да ми кажете какво имаше в стаята?
Тя го изгледа подозрително.
— Не ви разбирам.
— О, да. Столове, маси, украшения, тапети, пердета. Видели сте всичко. Не можете ли да ми го опишете?
— А, разбирам — изрече колебливо Ан, като се намръщи леко. — Не е лесно. Всъщност като че ли не си спомням. Не мога да ви кажа какви бяха тапетите. Стените май бяха боядисани. На пода имаше килими. Имаше и пиано. — Тя тръсна глава. — Не мога да си спомня нищо повече.
— Просто трябва да се понапрегнете малко, мадмоазел. Не може да не си спомняте някой предмет, някое украшение или нещо подобно.
— Спомням си един шкаф с египетски бижута — бавно каза Ан. — До прозореца.
— О, да, срещу масичката, където беше кинжалът.
Ан го изгледа.
— Изобщо не разбрах на коя масичка е бил.
„Pas si bete17 — промърмори на себе си Поаро. — Но и Еркюл Поаро не е вчерашен! Ако ме познаваше поне малко, щеше да разбере, че аз не поставям толкова грубо скалъпени капани!“
А на глас изрече по-силно:
— Казвате шкаф с бижута от Египет, така ли?
Ан отговори с малко повече ентусиазъм:
— Да, сред тях имаше някои наистина прекрасни неща. Сини и червени. Емайл. Един-два чудесни пръстена. И бръмбари, но аз не ги харесвам много като бижута.
— Господин Шейтана беше голям колекционер — каза Поаро.
— Да, сигурно е така — съгласи се Ан. — Стаята беше пълна с какво ли не. Човек просто не можеше да разгледа всичко.
— Значи не можете да назовете нещо, което е привлякло вниманието ви?
Тя се усмихна леко и отвърна:
— Една ваза с хризантеми, чиято вода отдавна е трябвало да бъде сменена.
— А, да, прислужниците често са немарливи към такива неща.
Поаро замълча за известно време. Ан каза смирено:
— Боя се, че не съм забелязала това, което очаквате от мен.
Той се усмихна любезно.
— Няма значение, дете мое. Шансът наистина беше малък. Кажете ми, виждали ли сте се скоро с добрия майор Деспард?
Той забеляза лекото порозовяване върху лицето на Ан. Тя отговори:
— Той обеща да ни навести скоро пак.
Рода бурно се намеси:
— Не го е направил той! С Ан сме сигурни в това.
Поаро примигна няколко пъти срещу двете си посетителки.
— Какво щастие да убедиш две прекрасни девойки в своята невинност.
„О, боже! — помисли си Рода. — Сега ще започне с френските си маниери, които толкова ме притесняват.“
Тя стана и започна да разглежда гравюрите по стените.
— Страшно са хубави — каза.
— Да, не са лоши — отвърна Поаро.
Той се поколеба, гледайки към Ан.
— Мадмоазел — най-сетне проговори. — Чудя се дали да ви помоля за една голяма услуга. О, няма нищо общо с убийството. Въпросът е съвсем личен.
Ан леко се изненада. Поаро продължи да говори, като в гласа му се долавяше известно притеснение.
— Наближава Коледа, нали разбирате? Трябва да купя подаръци за много мои племенници, а не е лесно да разбереш какво харесват днешните млади момичета. Моите вкусове, уви, са малко старомодни.
— Да? — любезно попита тя.
— Да кажем копринени чорапи — копринените чорапи хубав подарък ли са?
— Но да, разбира се. Винаги е хубаво да ти подарят чорапи.
— О, вие ме успокоихте. А сега молбата ми — купих чорапи в различни цветове, около петнайсет или шестнайсет чифта. Ще бъдете ли така добра да ги прегледате и да отделите половин дузина от най-хубавите според вас?
— Разбира се — каза Ан и се изправи.
Поаро я отведе към една маса встрани, която, ако девойката познаваше по-добре домакина, странно контрастираше с пословичната спретнатост и чувството му за ред. Върху масата имаше купчина чорапи, кожени ръкавици, календари и кутии с бонбони.
— Обичам да изпращам подаръците си малко по-рано — обясни той. — Ето, мадмоазел, чорапите са тук. Изберете ми, моля ви, шест чифта.
Той се обърна и пресрещна Рода, която идваше след него.
— А за вас, мадмоазел, имам нещо специално, което… Е, предполагам, че то няма да е толкова интересно за мадмоазел Мередит.
— Какво е то? — извика Рода.
Той понижи глас:
— Нож, мадмоазел, нож, с който веднъж дванайсет души намушкаха един човек. Получих го като сувенир от международната компания „Вагон Ли“.