— Ужасно! — изохка Ан.
— О! Искам да го видя! — извика Рода.
Поаро я поведе към съседната стая, продължавайки да говори:
— Получих го от международната компания „Вагон Ли“, защото…
Двамата преминаха оттатък.
Върнаха се след три минути. Ан се запъти насреща им.
— Мисля, че това са шестте най-хубави, мосю Поаро. Тези двата чифта са много хубав вечерен цвят, а по-светлите са подходящи за лятото.
— Mille remerciments, mademoiselle18.
Той им предложи още сироп, който те отказаха, и най-накрая ги проводи до вратата, като продължаваше да бърбори весело.
Когато си заминаха, той се върна в стаята и отиде право към разхвърляната маса. Чорапите все още бяха на купчина. Поаро отброи шестте подбрани чифта, а после продължи да брои останалите.
Беше купил деветнайсет чифта, а сега бяха само седемнайсет.
Той бавно поклати глава.
Двайсет и четвърта глава
Трима заподозрени отпадат?
Още щом пристигна в Лондон, комисарят веднага се отправи към Поаро. Ан и Рода си бяха тръгнали преди повече от час.
Без много суетене Батъл разказа за резултата от проучванията си в Девъншир.
— Напипахме следа — каза той, — няма съмнение. Именно това е целял Шейтана, когато каза „нещастен случай в домашна обстановка“. Само че не мога да проумея мотива. Защо ще е искала да убива жената?
— Мисля, че тук мога да ви помогна, приятелю.
— Слушам ви, мосю Поаро.
— Днес следобед проведох малък експеримент. Поканих мадмоазел и нейната приятелка да ме посетят. Зададох им обичайните си въпроси какво е имало в стаята онази вечер.
Батъл го наблюдаваше с любопитство.
— Много държите на този въпрос.
— Да, намирам го за доста полезен, защото така научавам много неща. Мадмоазел Мередит беше изпълнена с доста силно подозрение. Това момиче явно е недоверчиво по природа. Затова доброто старо куче Еркюл Поаро прибягва до един от най-добрите си трикове. Той поставя съвсем аматьорски капан. Мадмоазел споменава за шкаф с бижута. Тогава я питам дали шкафът не е бил в другия край на стаята спрямо масичката с кинжала. Мадмоазел не пада в капана, а го отбягва доста умело. След това я обзема самодоволство и вниманието й отслабва. Значи това била целта на поканата — да я накарат да признае, че е знаела къде е бил кинжалът и че го е забелязала! При мисълта, че е успяла да ме надхитри, настроението й се повишава. И така, тя започва да говори съвсем спокойно за тези бижута, при това с много подробности. От стаята не си спомня нищо друго, освен ваза с хризантеми, чиято вода е трябвало да се подмени отдавна.
— Е, и? — не се стърпя Батъл.
— Е, ами това е много показателно. Да предположим, че не знаем нищо за това момиче. От думите й можем да направим изводи за нейния характер. Тя забелязва цветята. Значи ли това, че ги обича? Не, защото не каза нито дума за голяма ваза с ранни лалета, които веднага биха привлекли погледа на истинския любител. Просто в нея се обажда платената компаньонка — девойката, чието задължение е било да налива прясна вода във вазите, като към тази черта можем да добавим и любовта й към бижутата. Не намирате ли това за значимо?
— Аха — отвърна Батъл. — Започвам да разбирам накъде биете.
— Точно така. Както вече казах, аз поставям картите си на масата. Когато онзи ден ни разказвахте нейната история и госпожа Оливър направи своето изненадващо изявление, веднага се замислих за един важен проблем. Убийството не е било заради някакво облагодетелстване, тъй като след това госпожица Мередит пак е трябвало да работи, за да се издържа. Защо тогава? Поразсъждавах малко над характера на госпожица Мередит — такъв, какъвто се забелязва на пръв поглед. Доста скромна девойка, бедна, но добре облечена, която обича хубавите неща… Характер по-скоро на крадец, отколкото на убиец. И веднага попитах дали госпожа Елдън е била спретната жена, на което вие ми отговорихте отрицателно.
Тогава си изградих хипотеза. Да предположим, че Ан Мередит е имала една слабост — да задига дребни неща от големите магазини. Да предположим, че бедна девойка като нея, която обича хубави неща, е откраднала един-два пъти от своята работодателка — например брошка, лира или две, гердан. А тъй като госпожа Елдън е била скарана с подредеността, навярно е отдала липсата именно на това, а не да заподозре кротката помощничка на майка си. А сега да си представим друга работодателка — жена, която би забелязала и която би обвинила Ан Мередит в кражба. Това вече е вероятен мотив за убийство. Както споменах онази вечер, Ан Мередит би извършила убийство само от страх. Тя знае, че работодателката й ще може да докаже кражбата. Остава едно-единствено спасение — работодателката й да умре. Тя подменя шишетата и госпожа Бенсън умира. Ироничното в случая е, че последната е била убедена в собствената си грешка и нито за миг не допуска, че уплашената девойка има пръст в цялата работа.