— Възможно е — каза комисарят. — Наистина е само хипотеза, но е възможно.
— Доста повече от възможно, приятелю — бих казал, че е вероятно. Днес поставих и още един капан — този път истински, обмислен внимателно — след като лъжливият постигна целта си. Ако това, което допускам, е вярно, то Ан Мередит никога, ама никога няма да устои на изкушението на едни скъпи чорапи! Помолих я да ми помогне, като се постарах да й внуша, че не зная точния брой на чорапите. Излязох от стаята и я оставих сама — резултатът от което, приятелю, е, че вече имам седемнайсет вместо деветнайсет чифта чорапи и че два чифта трябва да са се озовали в чантата на Ан Мередит.
— Фют! — подсвирна комисарят Батъл. — Голям риск от нейна страна!
— Абсолютно никакъв. В какво според нея я подозирам аз? В убийство. Какъв риск има тогава, ако задигне един-два чифта копринени чорапи? Аз не търся крадец. Освен това крадецът, или по-точно клептоманът, винаги е убеден, че няма да го хванат.
Батъл кимна.
— Вярно е. Невероятна глупост. Веднъж стомничка за вода, два пъти… Между нас казано, смятам, че сме се добрали до истината. Ан Мередит е била хваната да краде. Тя е подменила шишетата. Знаем, че е убийство, но то не може да се докаже. Второто успешно престъпление. Първото на Робъртс, сега на Ан Мередит. Ами Шейтана? Тя ли го е убила?
Той помълча около минута, после тръсна глава.
— Като че ли не се получава — каза. — Тя не обича да рискува. Да подмени шишета — това да. Било е напълно безопасно, защото е можело да е извършено от друг! Разбира се, можело е да не стане — ако например госпожа Бенсън забележи, преди да пие, или пък не умре. Бих го нарекъл убийство с надежда, защото както е можело да стане, така е можело и да не стане. В действителност успява. Само че Шейтана е съвсем друга работа. При него имаме предумишлено и дръзко убийство.
Поаро кимна.
— Съгласен съм с вас. Двете убийства не си приличат.
Батъл потри носа си.
— Значи що се отнася до него, тя остава извън кръга на заподозрените. Тоест зачеркваме Робъртс и момичето. Ами Деспард? Научихте ли нещо от госпожа Лъксмор?
Поаро разказа за посещението си при нея. Батъл се ухили.
— Познавам този тип жени. При тях човек не може да отдели спомените от измислиците им.
Детективът продължи. Разказа за Деспард и неговата история.
— Повярвахте ли му? — рязко попита комисарят.
— Да, повярвах му.
Батъл въздъхна.
— И аз му вярвам. Не прилича на човек, който би убил заради чужда жена. Пък и защо тя да не се разведе? Съдилищата са пълни, а и той не прави някаква кариера, че да се бои от последиците. Страхувам се, че нашият покоен Шейтана е ударил на камък тук. Убиец номер 3 всъщност не е бил убиец. — Той погледна към Поаро: — Значи остава…
— Госпожа Лоримър — допълни Поаро.
Телефонът иззвъня. Той стана и вдигна слушалката.
Каза няколко думи, почака, после пак проговори. След това окачи слушалката и се върна при Батъл. Лицето му имаше мрачен израз.
— Обади се госпожа Лоримър — каза той. — Иска веднага да отида при нея, незабавно.
Двамата с Батъл се спогледаха. Комисарят бавно поклати глава.
— Дали не греша? Очаквахте ли подобно нещо?
— Просто се питах — отвърна Поаро. — Това е всичко — просто се питах.
— По-добре вървете — каза Батъл. — Може пък най-сетне да се доберете до истината.
Двайсет и пета глава
Госпожа Лоримър проговаря
Денят беше сив и стаята на госпожа Лоримър имаше доста мрачен и безрадостен вид. Самата тя изглеждаше зле, както и значително по-състарена, отколкото по време на поел едното посещение на Поаро. Тя го поздрави с обичайната си усмивка.
— Много мило от ваша страна да дойдете така бързо, мосю Поаро. Зная, че сте зает човек.