— Разбирам. — Ръката й се люлееше, отблъсквайки горещината от огъня в камината. — Тъй като престъплението не е предумишлено, следователно не съм го извършила аз — така ли, мосю Поаро?
Той се поклони.
— Точно така, мадам.
— И все пак… — Тя се наведе напред и престана да движи ръката си. — Аз убих Шейтана, мосю Поаро…
Двайсет и шеста глава
Истината
Настъпи много продължителна пауза.
В стаята притъмняваше. Пламъците в камината хвърляха отблясъци.
Госпожа Лоримър и Еркюл Поаро не се гледаха, а се взираха в огъня. Сякаш в тази стая времето беше спряло.
После Поаро въздъхна и се раздвижи.
— Значи така, през цялото време… А защо го убихте, мадам?
— Мисля, че знаете защо, мосю Поаро.
— Защото е знаел нещо за вас, нещо, което се е случило отдавна?
— Да.
— И това нещо е било… още една смърт, мадам?
Тя наведе глава.
Той каза загрижено:
— Защо ми го признахте? Какво ви накара да ме повикате днес?
— Самият вие ми казахте, че може да го направя някой ден.
— Да, така е, надявах се… Знаех, мадам, че единственият начин да се научи истината за вас е при положение, че вие сама го пожелаете. Ако бяхте решили да не говорите, сигурно нямаше да го направите, и тогава никога нямаше да се издадете. Но имаше известен шанс да пожелаете да проговорите.
Тя кимна.
— Умно от ваша страна да го предвидите — умората, самотата… — Гласът й затихна.
Поаро я изгледа с любопитство.
— Така ли стояха нещата при вас? Да, разбирам, че може…
— Сама, съвсем сама — каза госпожа Лоримър. — Никой не познава това, освен ако не е живял като мен — със съзнанието за това, което съм извършила.
Детективът изрече внимателно:
— Ще го сметнете ли за много нахално, мадам, ако ви изразя съчувствието си?
Тя леко наклони глава.
— Благодаря ви, мосю Поаро.
Настъпи нова пауза, след което той каза малко по-бодро:
— Трябва ли да разбирам, мадам, че сте възприели думите на Шейтана по време на вечерята като заплаха, насочена към вас?
Тя кимна.
— Веднага разбрах защо говори така — за да може един човек да го разбере. И този човек бях аз. Когато каза, че отровата е женско оръжие, той имаше предвид мен. Той знаеше. Веднъж вече се бях усъмнила. Тогава говореше за някакъв прочут процес и забелязах, че ме наблюдава. Погледът му казваше, че знае. Но, разбира се, онази вечер бях повече от сигурна.
— Бяхте сигурна и за бъдещите му намерения, така ли?
Госпожа Лоримър отговори сухо:
— Едва ли можеше да се сметне за случайност присъствието на комисаря, както и вашето. Предположих, че Шейтана възнамерява да демонстрира интелигентността си, като ви покаже, че е разкрил нещо, което никой до този момент не е подозирал.
— Кога решихте да действате, мадам?
Тя се поколеба.
— Трудно ми е да си спомня кога точно ми хрумна тази идея — отвърна. — Бях забелязала кинжала още преди началото на вечерята. Когато се върнахме в гостната, аз го взех и го скрих в ръкава си. Никой не ме видя, сигурна съм в това.
— Не се съмнявам, че сте го направили много умело, мадам.
— Тогава реших точно какво ще направя. Оставаше само изпълнението. Рискът не беше малък, но сметнах, че си струва да се опита.