— Но моля ви, мосю Поаро, вие се самозабравяте!
Дребничкият човечец скочи на крака. Той закрачи напред-назад из стаята, като едновременно мърмореше нещо под носа си и издаваше възклицания. Внезапно каза:
— Позволете.
И като отиде до стената, включи осветлението.
Върна се, седна на мястото си, постави ръце на коленете си и отново се вторачи в домакинята си.
— Въпросът е — каза — може ли Еркюл Поаро да греши?
— Никой не е безгрешен — хладно отвърна тя.
— Аз съм безгрешен — заяви той. — Никога не греша. Толкова съм постоянен в това, че чак се стряскам. Ала сега като че ли греша, изглежда, наистина греша. И това ме тревожи. Да допуснем, че знаете какво говорите. Нали вие сте извършили убийството! Не е ли фантастично тогава, че Еркюл Поаро знае по-добре от вас как сте го извършили?
— Не само фантастично, но и абсурдно — още по-хладно каза госпожа Лоримър.
— Тогава остава да съм луд. Определено луд. Не — sacre nom d’un petit bonhomme19 — аз не съм луд! Аз съм прав. Трябва да съм прав. Желая да ви повярвам, че вие сте убили Шейтана — но е невъзможно да сте го убили по начина, по който казвате. Никой не може да извърши нещо, което не е dans son caractere! — Той млъкна.
Тя пое дълбоко въздух и ядосано прехапа устни. Готвеше се да каже нещо, но Поаро я възпря:
— Или убийството на Шейтана е било планирано предварително, или не сте го убили вие!
Госпожа Лоримър рязко изрече:
— Наистина си мисля, че сте луд, мосю Поаро! Ако съм решила да призная, че съм убила някого, то няма да лъжа за начина, по който съм го извършила. И защо ще го правя?
Детективът отново се изправи и обиколи стаята. Когато се върна на мястото си, поведението му се беше променило. Беше станал внимателен и любезен.
— Вие не сте убили Шейтана — кротко изрече. — Сега го разбирам. Разбирам всичко. Харли Стрийт. И малката Ан Мередит, застанала отчаяно на тротоара. Виждам и едно друго момиче, преди много време, момиче, което е изживяло живота си в самота, в ужасяваща самота. Да, виждам всичко. Не разбирам само едно — защо сте сигурна, че го е извършила Ан Мередит?
— Но моля ви, мосю Поаро…
— Няма смисъл да се противите, няма нужда от повече лъжи, мадам. Казвам ви, че зная истината. Известни са ми чувствата, които са ви обзели тогава на Харли Стрийт. Не бихте го направили за доктор Робъртс — о, не! Не бихте го направили и за майор Деспард. Но Ан Мередит е по-различна. Към нея изпитвате състрадание, защото тя е извършила това, което сте извършили и вие някога. Вие дори не знаете, така поне предполагам, какви причини е имала за това. Но сте убедена, че го е направила тя. Били сте убедена още онази вечер, когато комисарят ви помоли да изкажете мнение за случая. Да, виждате ли, известно ми е всичко. Безполезно е да лъжете повече. Разбирате го, нали?
Той почака за отговор, но такъв не последва. После кимна в знак на задоволство.
— Да, вие сте разумна. Това е хубаво. Постъпката ви е изключително благородна, мадам — да поемете вината върху себе си и да спасите това дете.
— Забравяте — проговори сухо тя, — че аз не съм невинна. Преди години, мосю Поаро, аз убих съпруга си…
Настъпи тишина.
— Разбирам — наруши я Поаро. — Това е справедливостта. В крайна сметка всичко се свежда точно до това — справедливостта. Имате логичен ум. Искате да страдате заради вашето престъпление. Убийството си е убийство — няма значение кой е жертвата. Вие притежавате кураж, мадам, освен това умеете да виждате нещата ясно. Но ви питам още веднъж: Как може да сте сигурна? Откъде знаете, че именно Ан Мередит е убила господин Шейтана?
Госпожа Лоримър въздъхна дълбоко. Настойчивостта на Поаро беше сринала и последната й съпротива. Тя отговори на въпроса по най-простия начин, сякаш беше дете:
— Защото я видях.
Двайсет и седма глава
Свидетелката
Изведнъж Поаро прихна да се смее — просто не можа да се удържи. Отхвърли глава назад и високият му глас изпълни стаята.
— Pardon, madame — каза той. — Не успях да се удържа. Ние спорим, правим предположения! Задаваме въпроси, ровим се из психологията, а през цялото време е имало свидетел на престъплението! Разкажете ми, умолявам ви.
— Времето вече беше доста напреднало. Ан Мередит беше мор. Тя стана, погледна картите на партньора си, а след това се разходи из стаята. Самата игра не беше нещо интересно — изходът беше предначертан. Не беше нужно да се концентрирам върху картите. Оставаха ни още три ръце, когато погледнах към камината. Ан Мередит се беше навела над Шейтана. Докато наблюдавах, тя се изправи — ръката й явно е била на гърдите му, което безкрайно ме изненада. Изправи се и бързо погледна към нас. На лицето й бяха изписани вина и страх — видях много добре. Разбира се, тогава не знаех какво става. Просто се учудих какво е правила там. По-късно вече разбрах.