Не беше спокоен. Прекара дълго време в креслото си пред камината, като се мръщеше. Най-накрая отхвърли всички свои страхове и съмнения и се запъти към леглото си.
— Ще видим какво ще ни донесе утрешният ден — измърмори той.
Само че нямаше никаква представа какво щеше да се случи на следващия ден.
Двайсет и осма глава
Самоубийство
Новината дойде по телефона в момента, когато Поаро се готвеше да изпие сутрешното си кафе с кифлички.
Той вдигна слушалката и чу гласа на Батъл:
— Мосю Поаро ли е?
— Да, аз съм. Qu’est-ce qu’il y a20?
Гласът на Батъл му подсказа, че нещо се е случило. Собствените му опасения се възвърнаха.
— Моля ви, приятелю, говорете бързо.
— Госпожа Лоримър.
— Лоримър — да?
— Какво, по дяволите, й казахте — или тя на вас — вчера? Нищо не ми съобщихте; всъщност ме оставихте да мисля, че онова момиче Мередит е нашият човек.
Поаро каза тихо:
— Какво се е случило?
— Самоубийство.
— Госпожа Лоримър се е самоубила?
— Точно така. Изглежда, напоследък е била доста потисната. Лекарят й предписал нещо за сън и снощи тя взела свръхдоза.
Детективът пое дълбоко въздух.
— Няма съмнение за… за случайна грешка?
— Никакво. Всичко е от ясно по-ясно. Писала е до тримата.
— Кои трима?
— Другите трима. Робъртс, Деспард и Ан Мередит. Без никакви заобикалки им заявява, че искала да се отърве по най-бърз начин от цялата бъркотия, че тя убила Шейтана и че им се извинявала — извинявала — за притесненията. Напълно делово писмо. Съвсем типично за тази жена — винаги е била много хладнокръвна.
Поаро помълча известно време.
Значи това бе последната дума на госпожа Лоримър. В края на краищата все пак бе избрала да защити Ан Мередит. Бърза и безболезнена смърт вместо продължителен и мъчителен край; последно дело, пропито от алтруизъм — да спаси една девойка, към която тайно е изпитвала състрадание. И всичко това замислено и изпълнено по един ефикасен и безмилостен начин, като се погрижва дори да извести за самоубийството си трите заинтересовани лица. Каква жена! Възхищението му към нея нарасна още повече. Бе извършила всичко в своя непогрешим стил — с ясно изразена решимост и с настойчивост да доведе взетото решение докрай.
Мислеше си, че е успял да я убеди, но явно тя бе предпочела собствените си доводи. Жена с изключителна воля.
Батъл прекъсна мислите му:
— Какво, по дяволите, й казахте вчера? Навярно сте я уплашили и ето ви резултата! Но нали ми намекнахте, че разговорът ви с нея определено е сочел към Ан Мередит?
Поаро не отговори веднага. Той чувстваше, че мъртвата го бе обвързала към волята си така, както не би могла да го стори приживе.
Най-сетне проговори:
— Беше грешка…
Това бяха необичайни думи за него и той ги изрече без особено удоволствие.
— Сгрешили сте, така ли? — попита Батъл. — Няма значение, тя сигурно си е мислела, че я подозирате. Лоша работа — да ви се изплъзне просто така.
— Нямаше да можете да докажете нищо против нея — каза Поаро.
— Може и така да е… Може пък да е за добро. Вие… ъ-ъ-ъ… не сте го желали, нали, мосю Поаро?
Поаро се възмути. После каза:
— Разкажете ми точно какво се е случило.
— Робъртс отворил писмото си малко преди осем. Без да губи време, той се качил на колата си и оставил прислужницата си да се свърже с нас. Стигнал до дома на госпожа Лоримър, втурнал се в спалнята, но било твърде късно. Опитал изкуствено дишане, но напразно. Малко след това пристигнал и нашият лекар и потвърдил опитите му да я съживи.
— Какво е било приспивателното?
— Мисля, че веронал. От групата на успокоителните. До леглото й имало шишенце с таблетки.
— А другите трима? Не се ли опитаха да се свържат с вас?
— Деспард е извън града и не е преглеждал пощата си тази сутрин.
— Ами Ан Мередит?
— Току-що й позвъних.
— Eh bien?
— Била отворила писмото малко преди да й се обадя. Пощата пристига там по-късно.
— И как реагира?
— Напълно според очакванията — огромно облекчение, замаскирано от благоприличие, разбира се. Иначе шокирана и наскърбена.
Поаро помълча, после попита: