— Къде стоеше това лекарство?
— В малкото шкафче в стаята на господарката.
Поаро не зададе нови въпроси, а се качи горе. Лицето му беше доста мрачно.
На горната площадка го посрещна Батъл. Комисарят имаше разтревожен вид.
— Радвам се, че дойдохте, мосю Поаро. Искам да ви представя доктор Дейвидсън.
Лекарят подаде ръка. Беше висок мъж с меланхолично изражение.
— Нямахме късмет — каза той. — Час-два по-рано и можехме да я спасим.
— Хм — рече Батъл. — Не бива да го казвам официално, но не съжалявам. Тя беше… ъ-ъ-ъ… беше истинска дама. Не зная какви причини е имала да убие Шейтана, но е възможно да са били основателни.
— Във всеки случай — обади се Поаро — е съмнително дали би доживяла процеса си. Беше много болна.
Лекарят кимна.
— Напълно сте прав. Е, може би е за добро.
Той заслиза надолу.
Батъл извика след него:
— Една минутка, докторе.
Поаро промърмори:
— Мога ли да вляза?
Батъл кимна през рамо.
— Да, може. Ние приключихме.
Детективът се вмъкна в стаята и затвори вратата. Приближи се към леглото и се загледа в спокойното лице на покойната.
Беше силно разтревожен.
Дали бе посегнала на живота си като последен жест, за да спаси девойката от позор и смърт, или имаше някакво друго, много по-зловещо обяснение?
Според някои факти…
Внезапно той се наведе и заоглежда една синина върху ръката на покойницата.
Изправи се отново. В очите му танцуваше онова котешко пламъче, чието значение беше известно само на много близки негови познати.
Той бързо излезе от стаята и слезе долу. Батъл и един негов подчинен бяха до телефона. Последният остави слушалката и каза:
— Не се е върнал, сър.
Батъл каза:
— Деспард. Опитвам се да го открия. Има писмо за него с клеймо от Челси.
Поаро зададе въпрос, който беше изненадващ:
— Беше ли закусил доктор Робъртс, преди да дойде тук?
Комисарят го изгледа.
— Не — отвърна. — Доколкото си спомням, той каза, че е излязъл, без да закуси.
— Значи сега ще си е у дома. Можем да му се обадим.
— Но защо?
Но Поаро вече набираше номера. После попита:
— Доктор Робъртс? С него ли говоря? Mes oui, Поаро се обажда. Само един въпрос — добре ли познавате почерка на госпожа Лоримър?
— Почеркът на госпожа Лоримър? Не, струва ми се, че не съм го виждал преди.
— Je vous remercie21.
Поаро бързо остави слушалката.
Батъл го гледаше втренчено.
— Какво ви става, мосю Поаро? — тихо попита той.
Детективът го сграбчи за ръката.
— Слушайте, приятелю. Вчера, няколко минути след като съм си тръгнал оттук, е пристигнала Мередит. В действителност я видях да се качва по стълбите, но тогава не бях сигурен, че е тя. Веднага щом си е тръгнала, госпожа Лоримър си е легнала. Доколкото прислужницата си спомня, тогава тя не е писала никакви писма, а и поради причини, които ще разберете, след като ви разкажа за разговора ни, не вярвам тя да е написала тези три писма преди моето посещение. Тогава кога ги е написала?
— След като прислужниците са си легнали? — подхвърли Батъл. — Станала е и ги е пуснала сама.
— Да, това е възможно, но съществува и друга вероятност — че тя изобщо не ви е писала.
Батъл подсвирна.
— Боже мой, да не искате да кажете…
Телефонът иззвъня. Сержантът вдигна слушалката и след малко се обърна към комисаря:
— Сержант О’Конър се обажда от апартамента на Деспард, сър. Според него Деспард се намира в Уолингфърд-он-Темз.
Поаро хвана Батъл за ръката.
— Бързо, приятелю. И ние трябва да отидем в Уолингфърд. Уверявам ви, че много се тревожа. Едва ли това е краят. Отново ви повтарям, приятелю, тази млада дама е опасна.
Двайсет и девета глава
Нещастен случай
— Ан — каза Рода.
— М-м-м?
— Моля те, Ан, не ми отговаряй така, докато решаваш кръстословици. Искам да ми обърнеш внимание.
— Добре, обръщам ти внимание.
Тя се изправи на стола си и остави вестника.
— Сега е по-добре. Виж какво, Ан — поколеба се приятелката й. — Имам предвид онзи мъж.
— Комисаря Батъл ли?
— Да, Ан. Иска ми се да му кажеш, че си била в семейство Бенсън.