Тя бавно се насочи към входната врата.
Там стояха двама господа — един дребен чужденец и един същински англичанин, едър и здрав. Тя си спомни, че беше виждала последния преди.
— Госпожица Мередит у дома си ли е? — попита едрият.
Прислужницата поклати глава.
— Току-що излезе.
— Така ли? Накъде отиде? Не сме я срещали.
Госпожа Астуел, която скришом изучаваше удивителните мустаци на другия господин и беше на път да заключи, че едва ли тези двамата са приятели, благоволи да даде допълнителна информация:
— Отидоха на реката.
Другият господин се намеси:
— А госпожица Доус?
— Отидоха и двете.
— А, благодаря — каза Батъл. — Откъде се минаваше за реката?
— Първо наляво, надолу по алеята — бързо отговори тя. — Като стигнете до пътеката, тръгвате надясно. Чух ги да казват, че отиват натам — добави. — Няма и четвърт час. Скоро ще ги настигнете.
„Чудя се — каза тя на себе си, докато неохотно затваряше вратата, гледайки любопитно отдалечаващите се гърбове — що за птици сте вие? Нещо не мога да ви разбера.“
Госпожа Астуел се завърна при мивката, а Батъл и Поаро поеха наляво по алеята, която скоро ги изведе на крайречната пътека.
Поаро настояваше да побързат, докато комисарят го наблюдаваше с любопитство.
— Какво има, мосю Поаро? Доста сте се разбързали.
— Така е. Тревожа се, приятелю.
— Нещо конкретно?
Той тръсна глава.
— Не. Но съществуват някои възможности. Човек никога не може да е сигурен…
— Нещо ви е влязло в ума — каза Батъл. — Настояхте веднага да дойдем тук, без да губим време, и, честна дума, накарахте Търнър да понастъпи газта! От какво се боите? Момичето няма какво повече да прави.
Поаро замълча.
— От какво се боите? — повтори Батъл въпроса си.
— От какво се бои човек в такива случаи?
Комисарят кимна.
— Прав сте. Чудя се…
— Какво се чудите, приятелю?
Батъл изрече бавно:
— Чудя се дали Ан Мередит знае, че приятелката й е казала на госпожа Оливър един определен факт.
Поаро кимна и настоя:
— Да побързаме, приятелю.
Те ускориха крачка. На реката не се виждаше никаква лодка, но щом преминаха един завой, Поаро се закова на място. Зоркият поглед на Батъл също забеляза фигурата.
— Майор Деспард — каза той.
Деспард беше на около сто и петдесет метра пред тях и вървеше по брега на реката.
Малко по-надолу се виждаха двете момичета в една плоскодънна лодка. Рода гребеше, а Ан се беше излегнала и се смееше. Нито една от двете не гледаше към брега.
И точно в този момент се случи нещо. Ан протегна ръка, Рода политна, падна зад борда, отчаяно сграбчи ръкава на Ан, лодката се заклати, преобърна се и двете се озоваха във водата.
— Видяхте ли? — извика Батъл и хукна. — Малката Мередит я хвана за глезена и я събори. Боже господи, това е четвъртото й убийство!
И двамата тичаха. Пред тях обаче имаше друг. Стана ясно, че нито едно от момичетата не умееше да плува, но Деспард, озовал се най-близо до мястото, скочи във водата и загреба към тях.
— Mon Dieu, става интересно — извика Поаро. Той сграбчи Батъл за ръката. — Коя от двете ще спаси първа?
Двете девойки не бяха една до друга — разделяха ги около десет метра вода. Деспард плуваше мощно към тях, ръцете му загребваха ритмично. Насочваше се право към Рода.
На свой ред Батъл достигна най-близкото място на брега и скочи. Деспард току-що бе извадил Рода на брега. Той я просна на земята и скочи отново, насочвайки се към мястото, където Ан току-що бе потънала под водата.
— Внимавайте! — извика Батъл. — Водорасли!
Двамата стигнаха до мястото почти едновременно, но Ан вече бе потънала.
Най-сетне успяха да я извадят на повърхността и заедно я измъкнаха на брега.
Поаро се грижеше за Рода. Тя вече седеше изправена и постепенно се съвземаше.
Деспард и Батъл положиха Ан на земята.
— Изкуствено дишане — каза Батъл. — Единственото спасение. Но се боя, че е късно.
Той се залови за работа. Поаро стоеше до него, готов да го отмени. Деспард приклекна до Рода.
— Добре ли сте? — дрезгаво попита.
Тя бавно произнесе:
— Вие ме спасихте. Вие ме спасихте… — Протегна ръце към него и когато той ги пое, тя внезапно избухна в сълзи.