Настъпилата тишина продължи поне три минути. После Робъртс се изсмя доста заплашително.
— Вие с всичкия ли сте, мосю Поаро? Не съм убивал Шейтана, а не бих могъл да убия и госпожа Лоримър. Драги ми Батъл — обърна се той към комисаря от Скотланд Ярд, — нима и вие сте на това мнение?
— По-добре изслушайте мосю Поаро — тихо каза той.
Детективът започна:
— Макар и да знаех, че само вие сте могли да убиете Шейтана, трябва да призная, че не беше лесно да се докаже. Но случаят с госпожа Лоримър е доста по-различен. — Той се наведе напред. — Тук не става въпрос дали аз зная, защото нещата стоят много по-просто — имаме свидетел, който ви е видял.
Робъртс притихна. Очите му заблестяха и той изсъска:
— Говорите глупости!
— О, не, не са глупости. Било е рано сутринта. Вмъкнали сте се е измама в спалнята на госпожа Лоримър, където тя е спяла под въздействието на сънотворното си лекарство. Блъфирате отново — от един поглед казвате, че тя е мъртва! Изпращате прислужницата за коняк, гореща вода и прочие. Оставате сам в стаята. Прислужницата е хвърлила само един бегъл поглед. И какво се случва тогава? Възможно е да не го знаете, доктор Робъртс, но има фирми, специализирани в ранно почистване на прозорци. Един такъв чистач пристига със стълбата си точно когато идвате и вие. Поставя стълбата си до стената на къщата и започва работа. Първият прозорец, с който се заема, е този на спалнята на госпожа Лоримър. Когато вижда какво става вътре, той бързо се премества на друг прозорец, само че вече е успял да види нещо. А какво именно — ще чуем от него.
Поаро направи няколко крачки, отвори вратата и извика:
— Влезте, Стивънс.
После се върна на мястото си.
Появи се едър мъж с червеникава коса. В ръка държеше униформена фуражка с надпис „Челси Уиндоу Клийнърс Асосиейшън“ и я мачкаше неловко.
Детективът попита:
— Разпознавате ли някого в тази стая?
Човекът се огледа, а после кимна стеснително към доктор Робъртс.
— Него — отговори.
— Кажете ни кога го видяхте за последен път и какво правеше тогава.
— Ами тази сутрин трябваше в осем да измия прозорците на някаква дама на Чейни Лейн. Започнах да си върша работата. Дамата си беше в леглото. Изглеждаше болнава. Тя тъкмо си надигаше главата от възглавницата. Този господин го помислих за доктор. Той й вдигна ръкава и й сложи някаква инжекция някъде тук. — Човекът посочи с ръка. — Тогава тя падна върху възглавницата. Веднага си рекох, че ще е по-добре да отида на друг прозорец. Да не би да съм направил нещо лошо?
— Напротив, приятелю, свършихте чудесна работа — каза Поаро. После добави тихо: — Eh bien, доктор Робъртс?
— Беше нещо за подсилване… ъ-ъ-ъ… последен опит да я съживя — заекна Робъртс. — Чудовищно е да…
Поаро го прекъсна:
— Нещо за подсилване, така ли? N-метил-цикло-хексанил-метил-малонилова урея — изрече, като натъртваше отделните срички. — Или известно по-просто като евипан. Използва се за упойващо вещество при операции. Големи дози, инжектирани венозно, причиняват моментална загуба на съзнанието. Опасно е да се използва след употреба на веронал или други сънотворни. Лично аз видях синината на ръката й — явна следа от венозна инжекция. След уведомяване на полицията веществото беше изолирано не от кого да е, а лично от сър Чарлс Имфри, главен аналитик на Министерството на вътрешните работи.
— Това като че ли е предостатъчно — каза Батъл. — Няма нужда да се доказва убийството на Шейтана, макар че ако е необходимо, можем да повдигнем обвинение и в убийството на господин Чарлс Крадък, а вероятно и на жена му.
Споменаването на тези две имена довърши доктор Робъртс окончателно. Той се отпусна на стола си.
— Хвърлям си картите — каза. — Хванахте ме! Предполагам, че онзи мошеник Шейтана ви е подшушнал нещо онази вечер. А си мислех, че е него съм се оправил без проблеми.
— Шейтана няма никаква заслуга — отвърна Батъл. — Лаврите са за мосю Поаро.
Той отиде до вратата и повика двама души.
Гласът на комисаря придоби служебен тон, когато оповести официалния арест.
Щом вратата се затвори след обвиняемия, госпожа Оливър се провикна щастливо, макар и не съвсем искрено:
— Винаги съм казвала, че е той!