Настъпи тишина. Рода я наруши с дълбоката си въздишка.
— Какъв изключителен късмет, че този човек точно тогава е чистил прозорците — каза тя.
— Късмет ли? Късмет? Няма никакъв късмет, мадмоазел. Всичко се дължи на малките сиви клетки на Еркюл Поаро. А това ме подсеща…
Той отиде до вратата.
— Заповядайте, заповядайте, драги. Изиграхте ролята си чудесно.
Той се върна, вече придружен от чистача на прозорци, който сега държеше в ръка червената си коса и който изглеждаше доста по-различно от преди.
— Моят приятел господин Джералд Хемингуей, един обещаващ млад актьор.
— Значи никой не е чистил прозорците? — извика Рода. — И никой не го е видял?
— Аз го видях — отвърна Поаро. — Видях го с очите на ума, които са по-силни от обикновеното зрение. Просто човек трябва да се облегне в креслото си и да затвори очи…
Деспард каза шеговито:
— Я да го намушкаме, Рода, та да видим тогава дали духът му ще се върне и ще разбере кой го е направил!