Тя се надигна и взе бродираната си вечерна чанта, като в последната секунда, преди да вдигне ръка, за да отметне косата от челото си, се сети.
— Предполагам, че домакинът ни е оттатък — каза и се отправи към съседната стая, а останалите я последваха.
Шейтана се намираше в креслото си до камината. Играчите бяха погълнати от картите.
— Контра на пет спатии — казваше госпожа Лоримър с нейния хладен и рязък глас.
— Пет без коз.
— Контра на пет без коз.
Ариадни Оливър се приближи към масата им. Очертаваше се гореща схватка.
Комисар Батъл също застана до нея.
Полковник Рейс се насочи към домакина, следван от Поаро.
— Ние си тръгваме, господин Шейтана — каза Рейс.
Той не отвърна. С наведената си глава имаше вид на заспал човек. Рейс хвърли многозначителен поглед към Поаро, а после се приближи още повече. Внезапно възкликна приглушено и се наведе. Детективът мигновено се озова до него и погледна натам, накъдето сочеше полковникът — към нещо, което би могло да мине за някакво по-особено метално украшение на ризата, но което всъщност не беше такова…
Поаро се наведе, вдигна ръката на Шейтана и я пусна. Очите му срещнаха изпитателния поглед на Рейс и той кимна. Полковникът извика:
— Господин комисар, само за минутка.
Батъл се приближи. Госпожа Оливър продължи да наблюдава играта на пет без коз с контра.
Независимо от отпуснатия си вид полицейският комисар всъщност притежаваше доста пъргав ум. Веждите му подскочиха нагоре и още с приближаването си той попита тихо:
— Да не се е случило нещо?
Полковник Рейс леко кимна към притихналия домакин в креслото.
Докато Батъл стоеше наведен над него, Поаро замислено разглеждаше лицето на Шейтана. Сега то имаше глуповато изражение — долната му устна беше увиснала, нямаше го демоничното изражение…
Детективът поклати глава.
Батъл се изправи. Беше огледал, без да го докосва, това, което приличаше на метално копче в ризата на Шейтана. Той също вдигна безжизнената ръка и я остави да падне.
Сега беше изправен — трезв, способен и изпълнен с воинска решимост — готов да поеме контрол над ситуацията.
— Само минутка, моля — каза той.
Гласът му вече звучеше официално и прозвуча толкова различно, че всички от масата се обърнаха към него, а ръката на Ан Мередит замръзна над асото пика от мора.
— Със съжаление трябва да ви уведомя — рече той, — че нашият домакин, господин Шейтана, е мъртъв.
Госпожа Лоримър и доктор Робъртс скочиха на крака. Деспард се загледа натам и се намръщи. Ан Мередит пое дълбоко дъх:
— Сигурен ли сте, човече?
Доктор Робъртс, чиито професионални инстинкти се събудиха, прекоси стаята с онази подскачаща стъпка, характерна за лекарите при смъртен случай.
Батъл безцеремонно му препречи пътя.
— Почакайте малко, доктор Робъртс. Можете ли преди това да ми кажете кой е влизал и излизал от стаята тази вечер?
Лекарят се втренчи в него.
— Влизал и излизал? Не ви разбирам. Никой не е влизал и излизал.
Комисарят отмести погледа си.
— Вярно ли е това, госпожо Лоримър?
— Ами да.
— Нито дори икономът или друг от прислугата?
— Не. Икономът остави онзи поднос още като сядахме да играем и след това не се е появявал.
Батъл погледна Деспард, който кимна утвърдително. Ан проговори малко трудно, сякаш бе останала без дъх:
— Да… да, така е.
— Какво ви прихваща, човече? — нетърпеливо се обади доктор Робъртс. — Оставете да го прегледам — може просто да е припаднал.
— Не е припадък. Съжалявам, но никой няма да го докосне, докато не дойде съдебният лекар. Господин Шейтана е убит, дами и господа.
— Убит? — изстена Ан ужасено и същевременно недоверчиво.
Деспард гледаше пред себе си с празен поглед. Госпожа Лоримър изстреля въпроса си:
— Убит?
Доктор Робъртс възкликна:
— Боже господи!
Батъл поклати глава. В момента изражението му беше непроницаемо като на китайски мандарин.
— Прободен — обясни. — Това е причината — смърт от пробождане. — След тези думи той внезапно попита: — Някой от вас да е ставал от масата тази вечер?
Израженията и на четиримата се промениха и придобиха колеблив вид. На лицата им се изписаха страх, разбиране, слисване и ужас.