Peter Blauner
Picture in the Sand
Copyright: PICTURE IN THE SAND © 2023 by Peter Blauner
Питър Блаунър
Картина в пясъка
© Катя Перчинкова, превод, 2023
© Яна Аргиропулос, дизайн на корицата, 2023
© Enthusiast – запазена марка на „Алто комюникейшънс
енд пъблишинг“ ООД, 2023
ISBN 978-619-164-576-3
На Дейвид Денби, който е мой верен приятел
от четиресет години;
На Ричард Пайн, мой приятел и агент,
който ми даваше разумни съвети, гледаше ме как ги пренебрегвам и ме вкарваше обратно в правия път;
И на Кели Рагланд, която ми помогна да спася тази книга
и най-сетне ѝ даде дом.
Пролог
9 юни 2014 г.
До: Bayridgemama475@gmail.com
От: Alexisfire475@gmail.com
Майко,
Съжалявам за това, което трябва да ти съобщя.
Ако бях по-смел, сигурно щях да ти го кажа лично. Но докато получиш това писмо, аз вече ще съм заминал.
Осъзнавам, че ще се шокираш. Познаваш ме като мълчаливия и послушен син, който с татко възпитахте. Обличахте ме и ме хранехте добре. Изпратихте ме в най-добрите училища. Вкъщи ми говорехте само на английски, затова почти не знам арабски. Помагахте ми с домашните. Търпяхте рапа и хеви метъла, разхвърляната ми стая, купихте ми „Плейстейшън 4“ и камера „Сони“, помогнахте ми да се явя на изпитите и да попълня кандидатстудентските молби за колежите, в които си мислехте, че искам да уча. Знам, че се надяваше да стана преуспял американец и да те накарам да се гордееш, както татко с офиса си в „Чейс“ и дядо с бензиностанцията си и новия кадилак.
Много съжалявам, че ще те разочаровам.
Но завесата се вдигна. С мечтата е свършено. Случилото се с татко миналото лято ме събуди. Да, знам, че агентите от ФБР, които го задържаха и тикнаха в ареста, официално се „извиниха“, че са го объркали с терорист със същото име. Знам, че двамата с татко сте готови да приемете това извинение и да продължите напред. Но аз не мога.
Сега виждам колко лесно могат да ни отнемат всичко. Всичките ни спестявания, работата на татко в „обслужването на клиенти“, бензиностанцията на дядо и голямата къща на Колониал Роуд. Всичките ни сметки можеха да бъдат замразени, а парите, с които разполагаме, да отидат за адвокати. Американското знаме, което се развява на верандата ни, и джобните копия на американската конституция, които дядо раздава на гостите? Те са пълна измишльотина. В тази страна никога не са ни приемали истински. Знам това още от малък. Всъщност най-ранният ми спомен е как с теб бяхме на детската площадка във Форт Хамилтън, след като кулите паднаха и другите деца ми викаха Осама и ми казваха да се връщам обратно в пустинята.
Помня как ти се опита да ме утешиш през онзи ден. Каза ми да избърша сълзите и да вдигна гордо глава, каза ми, че сме американци като всички останали. Но и двамата знаем, че това беше лъжа. Тези хора не ни искат в страната си. И нямат работа да се месят в делата на родината ни. Светът е бойно поле и ние трябва да изберем на чия страна да застанем. Трябва да се борим за свободата си, иначе ще умрем като роби и затворници.
Аз избирам да се боря. Няма да замина за „Корнел“, за да уча химия и видеография. Тази есен ще науча много по-важни уроци на бойното поле, където, ако е рекъл Бог, ще извоюваме победа или ще загинем славно като мъченици.
Животът ми е безсмислен без борбата. Как бих могъл да стоя на опашка за тениски в книжарницата на колежа или да играя на фризби в парка, докато мъже на моята възраст рискуват живота и душата си, за да се изправят срещу врага? Как бих могъл да седя в залите за лекции и да си водя бележки, да се боря за оценки, когато знам, че моите братя маршируват през пустини и долини с автомати „Калашников“, преметнати на рамо? Как да седя във Фейсбук или да ходя в библиотеката, за да се запозная с някое момиче, или да играя Grand Theft Auto V със съквартиранта си в общежитието, докато момчета на моите години стоят на възвишение в пустинята с истинската сила на живота и смъртта в поставените им върху спусъка пръсти?
Докато пиша тези редове, си представям реакцията ти. След като шокът премине, знам, че ще последват сълзите. И изумлението. Ще се запиташ къде си сбъркала. Как иначе си могла да постъпиш. Ще се запиташ дали не е трябвало да ме изпратиш на психиатър, когато непрестанните кавги с теб и татко започнаха. Ще си помислиш, че е трябвало да ме насърчаваш да завързвам повече приятелства. Ще си помислиш, че не е бивало да прекарвам толкова много време сам пред различни екрани и да се „радикализирам“ в интернет. И макар да е вярно, че прекарвах много време в гледане на видеоклипове с мъченическа смърт и в разговори с хората, които ме вербуваха да се включа в борбата в Сирия, това всъщност не е важно. Пътешествието, което предприех, е било предопределено от съдбата.