Не обичах обаче някои от непознатите криви улички, по които трябваше да се отклоним през онзи ден. Никак не ми се нравеше как се стесняват дотолкова, че стърчащите балкони на къщите от двете страни бяха толкова близо, че сякаш се канеха да се целунат. А още по-малко ми харесваха потоците от хора, изливащи се по улиците около нас.
В крайна сметка се озовахме в задръстен проход между пазара „Хан-ел-Халили“ и джамията „Ал-Азхар“, на поне двайсет минути път от мястото, към което пътувахме. Тревожех се, че ще закъснеем много за срещата в 10:30, а още повече се разтревожих, когато тълпата започна да ни наобикаля с крясъци и да размахва юмруци.
— Какво става, господин Хасан? — Господин Демил се приведе напред и кожената тапицерия на седалката му изскърца. — Защо са толкова разярени?
— Не знам, господине.
Вгледах се с присвити очи през предното стъкло в табелите, които носеха. Една гласеше: „Англичани, махайте се!“. На друга набързо беше написано: „ПАЗЕТЕ СЕ ОТ ШПИОНИТЕ!“. Теглена от магаре каруца прекоси бавно улицата пред нас, животното едва креташе, все едно беше сковано от артрит. Натиснах спирачката, надух клаксона и погледнах през рамо, за да видя дали мога да дам бързо на заден. Но зад нас стоеше просяк с павиан в ръцете.
Както вече споменах, Алекс, по онова време Египет беше обхванат от надежда. Но времената бяха и много несигурни. От месеци се носеха слухове за вътрешна борба между управниците, като различни фракции правеха опит да установят контрол, докато новият президент Мохамед Нагиб се опитваше да обедини нацията. Положението се беше стабилизирало за известно време, но сега улиците бяха блокирани от демонстрации и заобикалянето ни беше довело право в центъра на голям протест, където не се виждаха никакви полицаи.
Докато натисках спирачката и чаках каруцата да се придвижи пред нас и просякът с павиана да освободи пространството зад нас, тълпата набъбваше и ревеше. Част от демонстрантите бяха младежи, които трябваше да са на училище; други бяха по-възрастни и имаха закоравелия и жилав вид на земеделци и занаятчии. Към тях бързо се присъединиха мъже с работни гащеризони, ризи и тъмни панталони; жени с блузи и плисирани поли; дори няколко майки с бебета на ръце.
Осъзнах, че както често се случва при демонстрации, в този протест са се обединили множество различни каузи. Някои протестираха срещу продължаващото присъствие на английски войници в зоната на Канала, въпреки носещите се в последно време слухове за готвено споразумение за изтеглянето им. Други развяваха плакати и протестираха срещу условията на труд. А няколко души вееха знамена в чест на подписания наскоро договор със Судан.
Във всеки случай на улицата изведнъж се изсипаха десетки яростно скандиращи хора. Един възмутен на вид мъж с окървавена касапска престилка стоеше на кръстовището, вдигнал нож към небето, сякаш самият Бог споделяше възраженията му. Други сочеха предния капак на колата, сякаш подлудени от цвета, който им напомняше, че само кралят бе имал право да кара червен автомобил. Това, което ги обединяваше, беше гневът да видят този символ на потисничество отново сред тях, със западняци на задната седалка.
Но още по-притеснителна за мен беше друга приближаваща се тичешком група. Хората в нея бяха облечени предимно като студенти и млади професионалисти със западни дрехи. Повечето имаха мустаци, няколко бяха с дълги бради, каквито рядко се виждаха в Кайро по онова време. Много носеха червените шапки, които американците наричат „фес“, но ние наричахме „тарбуш“. На главите на тези готови да избухнат мъже, фесовете приличаха на пръчки динамит, а пискюлите на фитили. От няколкото сбирки, на които бях ходил с Шериф, разпознах членове на Мюсюлмански братя, които искаха да се възползват от размириците. Те вярваха, че всяко споразумение с англичаните, дори сключването на договор за изтеглянето им, е равносилно на капитулация. Гневни бяха и че Мохамед Нагиб, когото смятаха за свой съюзник, не се беше появявал публично от доста време. Аз се приведох зад волана с надеждата, че няма да ме познаят. Първоначално бяха само пет-шест души; скоро щяха да пристигнат още.
Тълпата стесняваше обръча около колата. Продавачи от близките сергии се събираха и размахваха заплашително плодове и зеленчуци. Някои от крещящите демонстранти започнаха да клатят колата. Във въздуха се носеше мирис на горяща гума и опърлени зеленчуци.
— Леле! — каза Хенри Уилкоксън.
Мъж изскочи от бялата кола пред нас и започна да спори с мъжа с касапската престилка, но разрастващата се тълпа го сграбчи и го повлече нанякъде.
— Какво ще кажете да се измъкнем оттук, господин Хасан? — каза господин Демил с раздразнено ръмжене.