— Това, което ти причиниха, е нечовешко — съгласи се тихо Реймънд.
— Не ми се вярваше, че хората са способни на такава жестокост.
— И аз така си мислех, мислех си, че у всеки човек има и добро, и лошо. Но след войната? — Той протегна тънката си, насинена ръка. — Мисля си, че понякога хората биват обземани от някаква външна сила. Невинаги за добро. Правят неща, които и през ум не биха им минали дори час преди това. Така обущарят се превръща в екзекутор.
— Какво е твоето оправдание? — попитах и се сетих, че трябва да се ядосвам. — Защо просто не ме остави на мира?
— Защо ли? Те искаха да наранят някой от присъстващите в стаята и го направиха.
— Не отговори на въпроса ми.
— Казах ти, направих го от егоистични подбуди. Нищо повече. Опитах се да те манипулирам. Така правят кинаджиите. Дори тези, които снимат документални филми.
— Не. — Изгореното око ме засърбя. — Не мога да приема този отговор.
— Добре. — Реймънд си пое дълбоко въздух, който, съдейки по звука, трябваше да си проправи път покрай няколко буци в гърлото му. — Тогава на какво би повярвал?
Затворниците в съседните килии стенеха и се молеха на божествата или на каузите, в които вярваха — и евреи, и комунисти, и Мюсюлмански братя. Всички те се бяха озовали на място, където дори най-силните можеха да бъдат прекършени. А сега всички се молеха на нещо в мрака да им донесе избавление или поне причина да изкарат до сутринта.
— Мисля, че Всемогъщият и Милостив Бог те е подтикнал, но си твърде голям инат, за да си признаеш.
Реймънд се смълча толкова дълго, че се уплаших да не е предал богу дух. Тревожех се какво ще правя, ако остана сам с тленните му останки. Знам, че египтяните уж изпитват дълбока почит към мъртвите. Ние сме построили пирамидите, Долината на царете, Долината на цариците и Града на мъртвите. Но ужасно ме беше страх от трупове. Именно аз намерих майка, след като умря от страшната болест, която ми казаха, че все още може да се носи във въздуха, дори след като е издъхнала. Срамът, че избягах от стаята, ме преследва и до ден-днешен. Затова се боях, че ще полудея, ако остана сам с тялото на Реймънд.
— Аз съм обикновен евреин с разбит нос и деформиран крак, който се опитва да спазва единайсетата Божа заповед — каза той.
— Какво гласи тази заповед? — Вперих поглед в тъмния ъгъл. — Божите заповеди са десет. Не убивай, не кради, не си прави кумири... Как ги изкара единайсет?
— Не обръщай гръб на приятел.
— О, значи сега сме „приятели“. — Разсмях се задавено. — Ще ми дадеш ли едно от очите си?
— Имаш го, ако намериш начин да си го вземеш.
Мрачното му кискане премина в раздираща кашлица. Хвана се за корема и наклони глава на една страна, вероятно за да не видя, че изплюва голямо количество тъмна кръв и светложълти храчки на пода. Скочих на крака и изтичах до вратата.
— Аллах! — Започнах да блъскам по нея и да викам за помощ: — Il Ha’nil!
— Седни, човече. — Реймънд се опита да вдигне ръка. — Само ще влошиш нещата.
— Трябва ти лекар.
— Вече ходих на лекар. Така се оказах в това състояние.
Отидох при него и допрях опакото на ръката си до челото му. Гореше. Реймънд стисна зъби и цялото му тяло се скова.
— Много ли те боли? — попитах го.
Той ме хвана за ръката и я стисна.
Чудна работа, Алекс. Само няколко седмици по-рано бях на косъм да го убия. Но сега бяхме като братя, вкопчени един в друг, изпитващи поне малка утеха от присъствието на друго туптящо човешко сърце.
— Всичко ще се нареди. — Потупах го по рамото. — Allah, hummagh firliyal katheera mim maa’s’iyatika...
— Мюсюлманска молитва за умиращите ли казваш?
— Не — излъгах го. — Моля се за край на страданията ти.
— Али... — Той прехапа устни и стисна пръстите ми още по-силно. — Да не си посмял да молиш онова копеле за каквото и да било заради мен.
— Защо? Може да ти помогне.
— Разказвал ли съм ти как разбрах какво се е случило с баща ми?
— Не.
— Тогава ще ти разкажа. — Като че ли отново го разтърси силна болка, но този път успя бързо да се овладее. — На 13 април 1945 година бях част от фотографското звено, разпределено към Трета армия, водена от генерал Патън, когато влязохме в лагера „Бухенвалд“...
— Май е по-добре да не говориш. Струва ми се, че ти причинява болка.
— Не се дръж снизходително, Али. Ти повдигна темата за Бог.
— Добре.
— Опитвам се да ти кажа нещо за този Бог, който ти наричаш Милостив и Състрадателен.
— Защо? Какво общо има това?
— Опитвам се да ти кажа, че търсех следи от баща си в лагера. Търсих го в камиона с кучешки бисквити, които бяха давали на немските овчарки, докато затворниците измирали от глад. Търсих го в дупките по стените на крематориума, оставени от офицерите на СС, когато свалили куките за месо, защото не искали Съюзниците да видят как са окачвали телата, преди да ги изгорят. Търсих го сред златните зъби, които бяха извадили и събрали в подноси, за да ги продадат по-късно.